Тогава, без да говори нито за краля, нито за кралицата — Мирабо още не бе чак дотолкова умиращ, че да стигне дотам, — той говореше с възхитително красноречие за политиката изобщо и в частност за онази, която би следвал по отношение на Англия, ако би бил министър.
Той би се почувствал щастлив, ако можеше да влезе в ръкопашна схватка най-вече с Пит.
— Ох, този Пит! — провикна се той веднъж. — Това се казва министър на приготовленията. Той управлява по-скоро с това, че заплашва, отколкото с това, което върши. Ако бих живял, бих му създал доста неприятности!
От време на време до прозорците се надигаше глъч — това беше един тъжен вик: „Да живее Мирабо!“, нададен от народа, вик, който приличаше на молитва и по-скоро на жалба, отколкото на надежда.
Тогава Мирабо се заслушваше и караше да отворят прозореца, за да може този шум, възнаграждаващ го за толкова продължителните страдания, да достига до него. За няколко секунди оставаше с протегнати ръце и наострени уши, притеглящ към себе си и сякаш поглъщащ целия този шум. После шепнеше:
— О! Добър народ! Народе клеветен, обиждан и презиран като мен, справедливо е те да ме забравят, а ти да ме възнаградиш!
Дойде нощта. Жилбер изобщо не искаше да напуска болния. Той накара да доближат леглото му до шезлонга и легна върху него.
Мирабо позволи. Откакто беше сигурен, че ще умре, изглежда вече не се страхуваше от лекаря си. Щом изгря денят, той накара да отворят прозорците.
— Скъпи мой докторе — каза той на Жилбер, — днес ще умра. Когато човек е там, където съм аз, не му остава друго, освен да се парфюмира и да се увенчае с цветя, за да навлезе възможно най-привлекателен в съня, от който няма да се събуди. Имам ли позволението ви да правя каквото искам?
Жилбер му направи знак за разрешение. Тогава той повика двамата прислужници.
— Жан — каза той, — донесете ми най-хубавите цветя, които можете да намерите. А пък Тейш ще се заеме да ме направи колкото е възможно по-красив.
Жан сякаш поиска с очи разрешение от Жилбер, който направи утвърдителен знак с глава.
Той излезе. Що се отнася до Тейш, който беше много болен вечерта, започна да бръсне и да фризира господаря си.
— Между другото — каза му Мирабо, — вчера ти беше болен, бедни мой Тейш, как си днес?
— О, много добре, скъпи господарю! — отвърна честният служител. — И ви пожелавам да бъдете на мое място.
— Е, добре — отвърна Мирабо със смях, — аз пък, колкото и малко да държиш на живота, не ти пожелавам да бъдеш на моето.
В този момент отекна оръдеен изстрел. Откъде идваше? Никога не се знаеше. Мирабо потрепери.
— О! — каза той, надигайки се. — Да не би вече да е започнало погребението на Ахил?
Едва Жан, към когото всички се бяха устремили при излизането му от вратата на двореца, за да получат новини за знаменития болен, беше издумал, че отива за цветя, когато хората се разтичаха по улиците, викайки: „Цветя за господин Дьо Мирабо!“, и всички врати се отваряха, всеки предлагаше каквото има, било в апартаментите си, било в оранжериите, така че за по-малко от четвърт час дворецът бе затрупан от най-редки цветя. В девет часа сутринта стаята на Мирабо беше превърната в истинска цветна леха. В този момент Тейш привършваше тоалета му.
— Скъпи докторе — каза Мирабо, — ще ви поискам четвърт час, за да се сбогувам с някого, който трябва да напусне двореца преди мен. Ако искат да обидят тази личност, препоръчвам я на грижите ви.
Жилбер разбра.
— Добре — каза той, — ще ви оставя.
— Да, но ще изчакате в стаята отстрани. След като тази личност излезе, вие повече няма да ме оставите до смъртта ми, нали?
Жилбер му направи утвърдителен знак.
— Дайте ми думата си.
Жилбер я даде, заеквайки. Този стоик беше напълно учуден, че се просълзи, той, който смяташе, че чрез силата на философията е стигнал до безчувственост. После тръгна към вратата. Мирабо го спря.
— Преди да излезете — каза той, — отворете секретера ми и ми дайте една малка касетка, която се намира в него.
Жилбер направи това, което желаеше Мирабо. Тази касетка беше тежка. Жилбер прецени, че трябва да е пълна със злато. Мирабо му направи знак да я остави на нощната масичка. После му протегна ръка.
— Ще имате ли добрината да ми изпратите Жан — каза той. — Жан, нали ме чухте добре? Не Тейш. Уморявам се да викам или да звъня.
Жилбер излезе. Жан чакаше в съседната стая и влезе през същата врата, през която излезе Жилбер. След като Жан влезе, Жилбер чу, че вратата се затваря с резето.