Той успя.
— О! — провикна се той. — Те не знаят ли, че умра ли аз, са загубени? Отнасям със себе си траура по монархията и върху гроба ми бунтарите ще си поделят парцалите…
Жилбер се хвърли към болния. За добрия лекар докато има живот, има надежда. Впрочем не беше ли необходимо да се остави тази красноречива уста да произнесе още няколко думи, не трябваше ли да се използват всички средства на изкуството?
Той взе една лъжица, сипа в нея няколко капки от онази зеленикава течност, от която веднъж вече бе дал един флакон на Мирабо, и без да я смесва този път с ракия, я приближи до устните на болния.
— О, скъпи докторе! — каза той, усмихнат. — Ако искате живителната течност да подейства върху мен, дайте ми пълна лъжица или целия флакон.
— Как така? — попита Жилбер, гледайки втренчено Мирабо.
— Мислите ли — отвърна той, — че аз, който злоупотребявам с всичко, бих държал в ръцете си това съкровище на живота, без да злоупотребя с него? Съвсем не. Разложих вашата течност, драги ми Ескулапе, и като узнах, че е направена от корена на индийския коноп, я пих не на капки, а с лъжици, не само за да живея, но и за да мечтая.
— Нещастнико, нещастнико! — прошепна Жилбер. — Добре се бях досетил, че ви давам отрова.
— Сладка отрова, докторе, благодарение на която удвоих, учетворих, умножих стократно последните часове от съществуванието си. Благодарение на която, умирайки на четирийсет и две години, изживях живота на столетник. Благодарение на която, в края на краищата, притежавах насън всичко, което бях пропуснал наяве — сила, богатство, любов… О, докторе, докторе! Не се разкайвайте, напротив, поздравете се. Бог не ми беше дал друго, освен истинския живот, живот тъжен, беден, безцветен, малко печален и който човек би трябвало винаги да бъде готов да му върне като лихварски заем. Докторе, не зная дали трябва да изкажа на Бога благодарност за живота, но зная, че трябва да ви благодаря за вашата отрова. Така че напълнете лъжицата, докторе, и ми я подайте!
Докторът направи това, което искаше Мирабо, и му подаде течността, като я подслади предварително. Тогава, след няколко секунди мълчание, той каза:
— Ах, докторе! Като че ли с приближаването на човека към вечността смъртта позволява да се повдигне за него завесата на бъдещето. Щастливи са тези, които ще умрат през 1791 година! Те ще видят само чистата и сияйна страна на революцията. До днес никога по-велика революция не е струвала по-малко кръв. Това е, защото днес тя става само в умовете, а ще дойде момент, когато тя ще се върши с нещата и фактите. Може би си мислите, че ще съжаляват за смъртта ми там долу, в Тюйлери? Изобщо не. Смъртта ми ги освобождава от поетите задължения. С мен те трябваше да управляват по определен начин. За тях аз не бях вече подкрепа, а препятствие. Тя се извиняваше за мен на брат си. „Мирабо си мисли, че ме съветва — писа му тя, — и не забелязва, че го залъгвам.“ О! Ето защо поисках тази жена да стане моя любовница, а не моя кралица. Да изиграеш такава хубава роля в историята, докторе, на човек, който с едната си ръка подкрепя младата свобода, а с другата старата монархия и ги кара да вървят с една и съща крачка, към една и съща цел — щастието на народа и уважението към монархията! Може би беше възможно, може би беше само една мечта. Но бях убеден, че тази мечта мога да осъществя единствено аз. Това, което ме измъчва, докторе, не е, че ще умра, а че ще умра с чувството за нещо недовършено, като човек, който се е захванал с едно дело и разбира, че не може да го доведе докрай. Кой ще прослави идеята ми, ако тя не сполучи, бъде осакатена или обезглавена? Това, което ще се знае за мен, докторе, е точно онова, което не бива да се знае. Това е щурият ми, нередовен, скитнически живот. Онова, което ще се чете от мен, са моите „Писма до Софи“, „Еротика Библион“, „Пруската монархия“, памфлетите и неприличните ми книги. Онова, за което ще ме упрекнат, е, че съм се съюзил с двора, а ще ме упрекнат, защото от този съюз не излезе нищо от това, което трябваше да произлезе. Делото ми ще бъде само един безформен зародиш, едно чудовище, на което му липсва главата. И при все това ще ме съдят — мен, умрелия на четирийсет и две години, сякаш съм преживял цял човешки живот. Мен, изчезналия сред една буря, сякаш вместо да съм принуден да вървя неспирно върху вълните, сиреч върху бездна, аз съм вървял по широк път, със солидна настилка от закони, с разпоредби и правила. Докторе, на кого ще завещая непрахосаното си богатство — това няма значение, аз нямам деца, — но на кого ще завещая оклеветената си памет, моята памет, която един ден би могла да бъде наследство, правещо чест на Франция, на Европа, на света?…