Выбрать главу

Помъчи се да открие пътя, по който бе вървял, по някакъв знак. Но както не можеше да открие този знак през деня, още по-трудно беше да го открие в тъмнината.

Той седна на разклона обезкуражен, както за да си почине, така и за да помисли. Тогава му се стори, че в далечината, откъм Виле-Котре, чува галопа на един или два коня.

Той се изправи и заслухтя.

Не грешеше — шумът от подковите на конете отекваше по пътя и се долавяше все по-силно.

Себастиен щеше да има възможност до попита за верния път.

Той застана в очакване на конниците, които да му помогнат.

Скоро различи сенките им в мрака и многобройните искри, които изхвърчаха изпод нозете на подкованите им коне. Тогава Себастиен смело стана, прескочи рова и зачака.

Появиха се двама мъже, единият от които яздеше три-четири метра пред другия.

Себастиен с право си помисли, че този, който язди напред, е господар, а другият — прислужник.

Той направи няколко крачки към първия, за да може да го заговори. Но той пък, като видя човек да изскача от рова, помисли, че е попаднал в засада, и сложи ръка на кобура.

Себастиен забеляза това.

— Господине — каза той, — аз не съм крадец. Аз съм само едно дете, което поради последните събития във Версай трябва да отиде в Париж, за да потърси своя баща. Не знам по кой от тези два пътя трябва да тръгна. Посочете ми кой път води към Париж и ще ми направите голяма услуга.

Отчетливите думи на Себастиен, младежкият плам в гласа му се сториха познати на конника и той припряно спря коня си.

— Дете мое, кое си ти и какво правиш тук на този път по това време? — попита загрижено той.

— Аз не ви питам кой сте вие, господине, питам ви за пътя, който ще ми помогне да разбера дали баща ми е жив или мъртъв.

Имаше някаква твърдост в този почти детски глас, която порази конника.

— Приятелю, пътят към Париж е този, по който ние вървим — каза той. — Аз самият не познавам този път добре, защото съм бил в Париж само два пъти, но съм сигурен, че този, който ние следваме, е верният път.

Себастиен отстъпи назад и благодари. Конете имаха нужда от отмора и конникът, който явно беше господарят, тръгна отново, но с по-бавен ход.

Прислужникът му го последва.

— Господин, виконте — каза той, — познахте ли това дете?

— Не, но ми се струва…

— Как така господин виконтът не е познал младият Себастиен Жилбер, който е на пансион при абат Фортие.

— Себастиен Жилбер?

— Ами да, този, който идваше от време на време във фермата на госпожица Катрин с големия Питу.

— Наистина имаш право.

После той спря коня и се обърна.

— Вие ли сте, Себастиен? — попита той.

— Да, господин Изидор — отговори детето, което безпогрешно бе разпознало конника.

— Елате тогава, дете мое, и ми обяснете какво правите сам на този път, в този час.

— Вече ви казах, господин Изидор, отивам в Париж, за да проверя дали баща ми е бил убит или още е жив.

— Уви, бедното ми дете, и аз отивам в Париж по подобен повод. Само че аз вече не се съмнявам.

— Да, знам… Вашият брат?

— Един от моите братя… Брат ми Жорж е бил убит вчера сутринта във Версай!

— О! Господин дьо Шарни!

Себастиен пристъпи напред и протегна ръце към Изидор.

Изидор хвана ръцете му и ги стисна.

— Добре, скъпо дете, тъй като имаме сходни съдби, не бива да се разделяме. И вие също, както и аз, бързате да пристигнете в Париж?

— О, да, господине!

— Не можете да стигнете дотам пеш.

— Ще стигна, но ще бъде бавно. Ето защо смятам утре да си платя за първата карета, която срещна по пътя и която отива там, където и аз, и да стигна възможно най-близо до Париж.

— А ако не срещнете карета?

— Ще стигна пеш.

— По-добре се качете зад моя прислужник, приятелю.

Себастиен изтегли ръцете си от тези на Изидор.

— Благодаря, господин виконт — каза той.

Тези думи бяха изречени по такъв начин, че Изидор разбра, че е обидил детето, като му е предложил да се качи при прислужника.

— Или мисля, че е по-добре да се качите вместо него на коня — каза той. — Той ще се присъедини отново към нас в Париж. Като попита в Тюйлери, веднага ще разбере къде съм.

— Благодаря, господине — каза Себастиен малко по-меко, тъй като беше разбрал деликатността на новото предложение. — Но не искам да ви лишавам от услугите му.

Сега, когато първата крачка към помирение беше направена, оставаше само да се договорят.

— Добре, тогава още по-добре ще бъде да се качите зад мен, Себастиен. Вече съмва. В десет часа сутринта ще бъдем в Дамартен, тоест ще сме изминали половината път. Ще оставим двата коня, които няма да могат да ни отведат много далеч, да ги пази Батист и ще наемем карета, която да ни отведе до Париж. Така мислех да постъпя, така че вие с нищо не променяте намеренията ми.