— Господин Дьо Шарни!… Господин Дьо Шарни!… Тук… При краля… В Тюйлери?…
И която съвсем тихичко добави:
— А аз не знаех това!
Толкова болка имаше в очите на бедната жена, че Шарни, който изобщо не беше чул края на изречението, но го беше отгатнал, направи две крачки към нея.
— Пристигнах преди минути — каза той — и щях да поискам от краля позволение да ви поднеса почитанията си.
Кръвта нахлу обратно по бузите на кралицата. Бе минало твърде дълго време, откакто не беше чувала гласа на Шарни, както и нежната интонация, която бе вложил в своите думи. Тогава тя протегна двете си ръце, сякаш за да отиде при него. Но почти веднага постави обратно едната върху сърцето си, което несъмнено биеше твърде силно.
Шарни видя всичко, досети се за всичко, макар тези чувства, за които ни трябваха десет реда, за да ги обясним, да се проявиха за времето, което бе необходимо на краля да иде и да вдигне листа, който се беше изплъзнал от ръцете на кралицата и който въздушното течение, причинено от постоянното отваряне на врати и прозорци, бе накарало да отлети до дъното на кабинета. Кралят прочете написаното, но без да разбира нищо.
— Какво трябва да ми говорят тези три думи: „Бягайте!… Бягайте!… Бягайте!…“, и тази част от подпис? — попита кралят.
— Сир — отвърна кралицата, — това, че господин Дьо Мирабо е мъртъв вече десет минути и ето съвета, който ни е дал, умирайки.
— Госпожо — подхвана кралят, — съветът ще бъде последван, тъй като е добър и е дошъл моментът да бъде поставен в изпълнение.
После, като се обърна към Шарни, продължи:
— Графе, можете да последвате кралицата в нейния апартамент и да й разкажете всичко.
Кралицата стана и изгледа поред краля и Шарни. После, обръщайки се към последния, каза:
— Елате, господин графе.
И тя излезе стремително, защото би й било невъзможно, ако бе останала още минута, да сдържи всички противоположни чувства, които бяха заключени в сърцето й. Шарни се поклони за последен път пред краля и последва Мария-Антоанета.
80.
Обещанието
Кралицата се прибра в покоите си и се строполи на едно канапе, правейки знак на Шарни да затвори вратата след себе си. За щастие будоарът, в който влезе, беше уединен. Преди час Жилбер бе поискал да разговаря с кралицата без свидетели, за да й предаде последната заръка на Мирабо.
Едва бе седнала, когато сърцето й не издържа и тя избухна в ридания. Тези ридания бяха толкова силни и толкова истински, че стигнаха чак до дъното на сърцето на Шарни, за да намерят там останките от любовта му.
Казваме останките от любовта му, защото когато една страст, подобна на тази, която видяхме да се заражда и да расте, изгори сърцето на един мъж, поне с един от онези ужасни удари, които карат омразата да наследи любовта, тя все пак никога не угасва напълно.
Шарни бе в такова положение, че само онези, които са се оказвали в него, биха могли единствени да го оценят — той носеше в себе си една стара и една нова любов.
Той вече обичаше Андре с целия плам на сърцето си.
Той още обичаше кралицата с цялото състрадание на душата си.
При всяко разногласие в тази нещастна любов, причинено от егоизъм, сиреч от изстъплението на тази любов, той, така да се каже, усещаше как кърви сърцето на жената, и всеки път, разбирайки този егоизъм, както всички онези, за които отминалата любов се превръща в тежък товар, той не бе имал сили да го преодолее.
При все това всеки път, когато тази така истинска болка избухнеше пред него без обвинения и упреци, той оценяваше дълбочината на изгубената любов. Спомняше си колко човешки предразсъдъци, колко обществени задължения бе презряла заради него тази жена и наведен над тази бездна, не можеше на свой ред да се удържи да не отрони някоя сълза и някоя утешителна дума.
Но той забелязваше проникващия през риданията упрек, през плача на бял свят излизаха обвиненията, в същия миг той си спомняше взискателността на тази любов, онази абсолютна воля, онзи кралски деспотизъм, който непрестанно се примесваше към изразите на нежност, към доказателствата за страст. Той устояваше на придирчивостта, съпротивляваше се на деспотизма, влизаше в борба с тази воля, противопоставяйки им нежното и невъзмутимо лице на Андре, и започваше да предпочита тази статуя, цялата от лед, както мислеше той, пред картината на тази страст, винаги готова да хвърли от очите си мълниите на своята любов, своята ревност или своето високомерие.