Този път кралицата плачеше, без да каже нищо.
Бяха изминали повече от осем месеца, откакто не беше виждала Шарни. Верен на обещанието, което беше дал на краля, през това време графът не се беше обадил на никого. Така че кралицата беше останала в неведение за това съществувание, така тясно свързано с нейното, че през изминалите две-три години беше мислила, че едното не може да бъде отделено от другото, без да бъдат унищожени и двете.
И все пак, както се видя, Шарни се беше отделил от нея, без да й каже къде отива. Тя знаеше само, и това беше единственото й утешение, че е заминал по кралска служба. Така че си казваше: „Работейки за краля, той работи също и за мен. По този начин е принуден да мисли за мен, дори и да иска да ме забрави.“
Но тази мисъл беше слабо утешение, идвайки като последица и след като беше принадлежала твърде дълго време само на нея. Така че когато изведнъж видя отново Шарни в момент, когато най-малко очакваше да го види; намирайки го при краля след завръщането му, почти на същото място, където го беше срещнала в деня на заминаването му, всичките болки, измъчвали душата й, всичките мисли, изтезавали сърцето й, всички сълзи, които бяха изгаряли очите й по време на дългото отсъствие на графа, изригнаха изведнъж, заедно, бурно, за да залеят бузите й и да изпълнят гръдта й с всички тревожни мъки, които тя мислеше за изчезнали, и с цялата болка, която мислеше за отминала. Тя плачеше заради самия плач — сълзите биха я задушили, ако не бяха избликнали навън.
Тя плачеше, без да произнесе нито дума. Дали от радост? Дали от мъка?… Може би и от едното, и от другото — всяко силно чувство се предава най-лесно чрез сълзите.
И така, без да каже нищо, но при все това с повече любов, отколкото почтителност, Шарни се приближи до кралицата, отдели едната от ръцете, с които тя закриваше лицето си, и като допря устни до тази длан, каза:
— Госпожо, горд и щастлив съм да подчертая, че от деня, когато се сбогувах с вас, не е имало и един час, в който да не съм бил с вас.
— О, Шарни, Шарни! — отвърна кралицата. — Имаше време, когато може би по-малко бяхте с мен, но можехте да мислите повече за мен.
— Госпожо — каза Шарни, — бях натоварен от краля с тежка отговорност. Тази отговорност ми наложи мълчание до деня, в който задачата ще бъде изпълнена. Тя е изпълнена едва днес. Днес мога да ви видя отново, мога да говоря отново с вас. Докато до днес не можех дори да ви пиша.
— Това, което сте направили, е един хубав пример за лоялност, Оливие — каза меланхолично кралицата. — И съжалявам само за едно нещо — че не можахте да го покажете другояче, освен в ущърб на друго чувство.
— Госпожо — каза Шарни, — позволете ми, понеже вече получих разрешението на краля да ви осведомя за онова, което се прави за вашето спасение.
— О! Шарни! Шарни! — отвърна кралицата. — Нищо по-важно ли нямате да ми кажете?
Тя стисна нежно ръката на графа, поглеждайки го с онзи поглед, заради който някога той бе й предложил живота си.
И поглеждайки го така, тя видя, че това не е изпрашеният пътник, който слиза от пощенската кола, а изпълнен с елегантност придворен, който подчинява предаността си на всички правила на етикета. Този така пълен тоалет, с който би могла да се задоволи и най-взискателната кралица, видимо обезпокои жената.
— Кога сте пристигнали? — попита тя.
— Сега, госпожо — отвърна Шарни.
— И идвате от…
— От Монмеди.
— И така вие сте пресекли половин Франция?
— Изминах деветдесет левги от вчера сутринта.
— На кон? С кола?…
— С пощенска носилка.
— Какво, след такъв дълъг и уморителен път — извинете за въпросите ми, Шарни, — вие сте така добре изчеткан, лъснат и вчесан, като някой адютант на генерал Лафайет, който е излязъл от генералния щаб? Сигурно новините, които носите, са маловажни?
— Напротив, госпожо, много са важни. Но си помислих, че ако се изтърся направо в двора на Тюйлери с пощенската разносвачка, покрита с прах и кал, ще събудя любопитство. Кралят току-що ми разказа колко внимателно ви охраняват и като го чух, се поздравих за тази предпазна мярка, която взех, да дойда пеша и с униформата си, като обикновен офицер, който идва на разходка след седмица или две отсъствие.
Кралицата стисна конвулсивно ръката на Шарни. Виждаше се, че й остава да зададе само още един въпрос и че колкото по-важен й се струваше той, толкова по-трудно бе да го формулира. Така че тя започна да разпитва другояче.
— А! — каза с приглушен глас. — Забравих, че си имате убежище в Париж.
Шарни потрепери — едва тогава разбра целта на всички нейни въпроси.
— Аз да имам убежище в Париж? — каза той. — И къде е то, госпожо?