Кралицата направи усилие.
— Ами на улица „Кок-Ерон“ — каза тя. — Графинята не живее ли там?
Шарни беше готов да побегне подобно на кон, когото са боднали с шпора в още отворена рана. Но в гласа на кралицата имаше такова колебание, такъв израз на болка, че той изпита състрадание към това, което тя изпитваше, тя, толкова високомерната, тя, толкова владеещата себе си, за да допусне до такава степен да проличи вълнението й.
— Госпожо — каза той с нотка на дълбока тъга, която не беше причинена може би изцяло от страданието на кралицата, — мислех, че съм имал честта да ви кажа, преди да замина, че домът на госпожа Дьо Шарни не е мой. Отседнах при брат си, виконт Изидор дьо Шарни, и у тях смених дрехите си.
Кралицата нададе вик на радост и се свлече на колене, поднасяйки към устните си ръката на Шарни. Но също така бърз като нея, той я подхвана под мишниците, изправи я и повиши тон:
— О, госпожо! Какво правите?
— Благодаря ви, Оливие — каза кралицата с толкова нежен глас, че Шарни усети сълзи да напират в очите му.
— Вие ми благодарите!… — каза той. — Боже мой! И за какво?
— За какво?… Вие ме питате за какво? — извика кралицата. — Ами за това, че създадохте единствения миг на пълна радост, който съм имала, откакто заминахте. Боже мой! Знаех си, че ревността е нещо лудо и безсмислено, но твърде достойно за съжаление. По едно време и вие също бяхте ревнив, Шарни. А днес го забравяте. Ох, тези мъже! Когато са ревниви, са щастливи — могат да се бият със съперниците си, да убиват и да бъдат убивани. Но жените — те могат само да плачат, въпреки че усещат, че сълзите им са безполезни, опасни. Защото ние знаем добре, че нашите сълзи, вместо да приближат към нас онзи, за когото ги проливаме, най-често още повече го отдалечават. Но това е главозамайването на любовта — виждаш бездната и вместо да се отдалечиш, се хвърляш в нея. Благодаря ви още веднъж, Оливие. Както виждате, аз съм радостна и вече не плача.
И наистина, кралицата се опита да се засмее. Но сякаш след толкова мъка тя се беше отучила да се радва, в смеха й се прокрадваха тъжни и болезнени нотки, от които графът потръпна.
— О! Боже мой! — прошепна той. — Възможно ли е толкова много да сте страдали?
Мария-Антоанета долепи молитвено длани.
— Бъди благословен, Господи! — каза тя. — Защото в деня, в който той разбере болката ми, не би имал повече сила да не ме обича!
Шарни се почувства сякаш се плъзга по нанадолнище, по което в един момент му беше невъзможно да се задържи. Той направи едно усилие, като онези кънкьори, които, за да спрат, се прегъват назад с риск да разчупят леда, върху който се пързалят.
— Госпожо — каза той, — няма ли да ми позволите все пак да пожъна плодовете на това дълго отсъствие, обяснявайки ви онова, което бях твърде щастлив да направя за вас?
— Ах, Шарни! — отвърна кралицата. — Предпочитам това, което ви казах току-що. Но вие имате право — не бива жената да се оставя твърде дълго да забравя, че е кралица. Говорете, господин посланик — жената получи всичко, което имаше правото да чуе, кралицата ви слуша.
Тогава Шарни й разказа всичко: как е бил изпратен при господин Дьо Буйе; как граф Луи е дошъл в Париж; как той, Шарни, храстче по храстче е проучвал пътя, по който кралицата ще трябва да бяга; как най-накрая е дошъл, за да съобщи на краля, че вече не е останало почти нищо, освен материалната част на проекта да бъде приведена в изпълнение.
Кралицата изслуша Шарни с голямо внимание и в същото време с голяма признателност. Струваше й се невъзможно обикновената преданост да стига чак дотам. Любовта — и то една пламенна и неспокойна любов — можеше само да предвиди тези препятствия и да открие начин да ги събори или надмогне.
Тя го остави да разкаже всичко открай докрай. После, когато той бе свършил, тя го попита, гледайки го с върховен израз на нежност:
— Ще бъдете много щастлив, ако ме спасите, нали Шарни?
— О! — провикна се графът. — И вие питате за това, госпожо? Но това е амбицията ми и ако я постигна, ще стане славата на живота ми!
— Бих предпочела да бъде просто награда за любовта ви — каза кралицата меланхолично. — Но няма значение… Вие горещо желаете това голямо дело за спасяването на краля, кралицата и дофина на Франция да бъде изпълнено от вас, нали?
— Очаквам само вашето мнение, за да му подчиня съществуванието си.
— Да, приятелю мой, и аз го разбирам — каза кралицата. — Тази преданост трябва да бъде чиста от всякакво друго чувство, от всякаква материална привързаност. Не е възможно моят съпруг и моите деца да бъдат спасени от една ръка, която няма да се осмели да се протегне към тях, за да ги подкрепи, ако се подхлъзнат по този път, който ще изминем заедно. Поверявам ви техния и моя живот, братко мой. Но на свой ред вие ще имате милост към мен, нали?