— Милост към вас, госпожо?… — каза Шарни.
— Да. Вие не бихте желали в онези моменти, когато ще имам нужда от цялата си сила, от цялата си смелост, от цялото присъствие на духа си, това е може би една щура мисъл, но какво искате! Има хора, които не смеят да си покажат носа навън през нощта от страх от привидения, а когато дойде денят, признават, че не съществуват. Та вие не бихте желали всичко да бъде погубено по липса на едно обещание, по липса на една дадена дума? Не бихте го искали, нали?
Шарни прекъсна кралицата.
— Госпожо — каза той, — искам спасението на Ваше Величество; искам щастието на Франция; искам славата да довърша делото, което съм започнал, и, признавам, че съм отчаян, че мога да ви принеса само тази малка жертва — заклевам се, че няма да виждам госпожа Дьо Шарни, освен с разрешението на Ваше Величество.
И като поздрави почтително и студено кралицата, графът се оттегли, без тя, вледенена от тона, с който бе произнесъл тези думи, да се опита да го задържи.
Но едва Шарни бе затворил вратата зад себе си, когато, кършейки ръце, тя се провикна с болка:
— О! Как бих предпочела да бъда аз онази, за която да даде обет, че няма да вижда, и да ме обича така, както обича нея!…
81.
Ясновидство
На 19 юни, към осем часа сутринта, Жилбер се разхождаше неспокойно из жилището си на улица „Сен Оноре“, отивайки от време на време до прозореца, през който се навеждаше навън, като човек, който с нетърпение очаква нещо.
В ръката си държеше хартия, сгъната на четири, с букви и печати, които прозираха от другата страна на листа, където бяха отпечатани. Несъмнено това беше много важен документ, защото на два-три пъти през тези минути на неспокойно очакване Жилбер го разгъваше, прочиташе го, разгъваше го наново и го препрочиташе, за да го разгъне и сгъне отново.
Накрая шумът от една кола го накара да изтича възможно най-бързо до прозореца. Но беше твърде късно. Този, когото колата беше довела, вече беше навлязъл в алеята. При все това Жилбер, както изглежда, не се съмняваше относно самоличността на идващия, тъй като бутна вратата на стаята и каза:
— Бастиен! Отворете на граф Дьо Шарни, когото очаквам.
И за последен път разгъна документа, който щеше да започне да чете, когато Бастиен, вместо да съобщи за граф Дьо Шарни, съобщи:
— Господин граф Дьо Калиостро.
В този час това име бе толкова далеч от мислите на Жилбер, който потрепери, сякаш светкавица, предшестваща гърма, току-що бе преминала пред очите му.
Той сгъна бързо документа и го пъхна в джоба на дрехата си.
— Господин граф Дьо Калиостро? — повтори той, още напълно учуден от съобщението.
— Ех, Боже мой, да! Самият аз, драги Жилбер — каза графът. — Зная добре, че не очаквате мен, а господин Дьо Шарни. Но господин Дьо Шарни е зает — веднага ще ви кажа с какво, — така че изобщо не би могъл да дойде, преди да е изминал още половин час. Като видях това, Бога ми, си казах: „След като съм в квартала, ще се кача за миг при доктор Жилбер.“ Надявам се, че макар и да не съм очакван, все пак ще бъда приет добре.
— Скъпи учителю — каза Жилбер, — знаете, че по който и да е час на деня и нощта за вас тук са отворени две врати — вратата на дома ми и вратата на сърцето ми.
— Благодаря, Жилбер. Може би някой ден и на мен също ще ми се удаде да ви докажа колко много ви обичам. Дойде ли този ден, доказателството няма да закъснее. Сега да поговорим.
— И за какво? — попита Жилбер, усмихвайки се, защото присъствието на Калиостро беше за него винаги нов повод за учудване.
— За какво? — повтори Калиостро. — Е, добре, ами по най-модната тема, за скорошното заминаване на краля.
Жилбер усети, че изтръпва от главата до краката, но усмивката не изчезна нито за миг от устните му и благодарение на силата на волята си можа да удържи, ако не потта да избие в корените на косите му, поне бледността да не се появи на бузите му.
— И тъй като ще продължи известно време, защото материалът на разговора го предполага — продължи Калиостро, — аз сядам.
И Калиостро наистина седна.
Все пак, когато първият порив на ужас премина, Жилбер съобрази, че ако случайността е довела Калиостро в дома му, то тя е плод на Провидението. Калиостро, който нямаше навика да пази тайни от него, щеше несъмнено да му разкаже за заминаването на краля и кралицата, за което току-що бе подметнал.
— Е, добре — добави Калиостро, като видя, че Жилбер изчаква, — значи е решено за утре?