Жилбер опита за втори път да прочете какво е скрито в дъното на сърцето на Калиостро.
— Хубаво! — каза Калиостро, възприемайки отново насмешливия тон. — Ето, че се съмняваш. Хайде, книжни човече, не познаваш ли онази история с копието на Ахил, което ранява и което изцерява? Аз притежавам това копие. Жената, която мина за кралицата в храсталаците на Версай, не би ли могла да мине за кралицата в апартаментите на Тюйлери или по някой път, съвсем противоположен на онзи, по който ще мине истинската бегълка? Хайде, това, което ви предлагам, не е за пренебрегване, скъпи Жилбер.
— Тогава бъдете откровен докрай, графе, и ми кажете с каква цел ми правите това предложение?
— Ама, скъпи докторе, много е просто. С цел кралят да си отиде, с цел кралят да напусне Франция, с цел да ни остави да провъзгласим републиката.
— Републиката! — каза учудено Жилбер.
— Защо не? — отвърна Калиостро.
— Но, скъпи графе, гледам Франция около себе си, от север на юг и от изток на запад, но не виждам и един-единствен републиканец.
— Най-напред вие се лъжете, аз виждам трима: Петион, Камий Демулен и вашият слуга. Тези можете да ги видите, както виждате мен. После виждам още и онези, които вие не виждате, но и които ще видите, когато дойде времето да се появят. Тогава елате при мен да ви изиграя един театър, който ще ви учуди. Само че разберете, че не желая по време на промяната на възгледите да станат твърде тежки произшествия. Те винаги се стоварват на гърба на този, който движи декорите.
Жилбер помисли за момент. После каза, протягайки ръка на Калиостро:
— Графе, ако ставаше въпрос само за мен, ако ставаше въпрос само за моя живот, ако ставаше въпрос само за моята чест и моята репутация, за моята памет, бих приел още в същия миг. Но става въпрос за цяло кралство, за един крал и една кралица, за един род, за една монархия и аз не мога да поема отговорността да преговарям за тях. Останете безучастен, скъпи графе, това е всичко, което искам от вас.
Калиостро се усмихна.
— Да, разбирам — каза той, — човекът с колието!… Е, добре, скъпи мой Жилбер, човекът с колието ще ви даде един съвет.
— Тихо! — каза Жилбер. — Звъни се.
— Какво значение има това! Вие знаете много добре, че този, който звъни, е господин граф Дьо Шарни. Обаче той също може да чуе съвета, който искам да ви дам и да се възползва от него. Влезте, господин графе, влезте.
Действително Шарни току-що се беше появил на вратата. Виждайки външен човек там, където беше разчитал да намери само Жилбер, той се беше спрял неспокоен и колебаещ се.
— Ето съвета ми — продължи Калиостро. — Не се доверявайте много на богатите несесери, на много тежките коли и на твърде приличащите си портрети. Сбогом, Жилбер! Сбогом, господин графе! И за да използвам израза за онези, на които, както на вас, пожелавам добър път, Бог да ви запази здрави и читави!
И пророкът, като поздрави приятелски Жилбер и учтиво Шарни, се оттегли, следван от неспокойния поглед на единия и въпросителния поглед на другия.
— Кой е този човек, докторе? — попита Шарни, когато шумът от стъпките му по стълбите затихна.
— Един от моите приятели — каза Жилбер, — един човек, който знае всичко, но който дойде да ми даде думата си, че няма да ни предаде.
— И как го наричате?
Жилбер се поколеба за миг.
— Барон Заноне — каза той.
— Много просто — подхвана Шарни, — не познавам това име, а все пак ми се струва, че познавам това лице. У вас ли е паспортът, докторе?
— Ето го, графе.
Шарни взе паспорта, бързо го разгъна и напълно погълнат от вниманието, което отдаваше на това важно нещо, изглеждаше забравил поне за момент всичко, включително и барон Заноне.
82.
Вечерта на 20 юни
Сега ще видим какво се случи на 20 юни вечерта, от девет часа до полунощ, в различни точки на столицата.
Недоверието към госпожа Дьо Рошрьол не беше без причина. Въпреки че службата й беше приключила на единайсети, тя, усъмнявайки се в нещо, беше намерила начин да се върне в двореца и беше забелязала, че макар кутийките за скъпоценности на кралицата да си стоят по местата, диамантите вече не са в тях. Действително, те бяха поверени от Мария-Антоанета на нейния фризьор Леонар, който трябваше да замине вечерта на двайсети, няколко часа преди своята августейша господарка, заедно с господин Дьо Шоазьол, командирът на войниците от първия отряд, разположен в Пон-дьо-Сомвил, натоварен освен това със смяната на конете във Варен, която трябваше да се състои от шест добри коня, и който очакваше в дома си на улица „Артоа“ последните заповеди от краля и кралицата. Беше малко нескромно да се обременява господин Дьо Шоазьол с майстор Леонар и малко непредпазливо да отведеш със себе си фризьора си. Но кой ли артист би се заел в чужбина да прави тези възхитителни фризури, които Леонар правеше сякаш на игра? Какво искате! Когато имате гениален фризьор, не се отказвате от него доброволно!