От това последва, че камериерката на монсеньор дофина се досети, че заминаването е уточнено за понеделник, двайсети в единайсет часа вечерта и съобщи за това не само на своя любовник господин Дьо Гувион, но и на господин Байи.
Господин Лафайет бе потърсил краля, за да обясни откровено това издайничество и беше свил рамене.
Господин Байи направи нещо още по-добро — докато Лафайет беше станал сляп, той, Байи, бе станал учтив като истински кавалер и дори беше изпратил на кралицата писмото на госпожа Дьо Рошрьол.
Единствено господин Дьо Гувион, повлиян директно, бе запазил най-силни подозрения. Предупреден от любовницата си, под предлога на малко военно събрание той бе привлякъл в дома си дузина офицери от Националната гвардия. Беше разпратил петима-шестима на разузнаване към различни врати, а самият той, заедно с петима батальонни командири, се бе заел да наблюдава вратите на жилището на господин Дьо Вилекие, препоръчани специално на вниманието му.
Почти в същия час на улица „Кок-Ерон“ номер девет, в един салон, който ние познаваме, седнала на едно малко канапе, където вече се е появявала, една хубава млада жена, външно спокойна, но дълбоко в сърцето си развълнувана, разговаряше с един двайсет и три-двайсет и четири годишен младеж, застанал прав пред нея, облечен в яркожълт куриерски жакет, прилепнал кожен панталон, обут във високи ботуши и въоръжен с ловджийски нож. Той държеше в ръка кръгла шапка, обшита с галуни.
Младата жена изглежда настояваше, а младежът изглежда се защитаваше.
— Но кажете ми още веднъж, виконте — казваше тя, — защо след като от два месеца и половина се е върнал в Париж, защо не е дошъл лично?
— Госпожо, след завръщането си брат ми ме е натоварвал много пъти да ви предавам новини от него.
— Зная това и съм му много признателна, както и на вас, виконте. Но ми се струва, че в момента на заминаването би могъл лично да дойде и да се сбогува.
— Несъмнено това трябва да му е било невъзможно, госпожо, щом е натоварил мен с тази грижа.
— И дълго ли ще е пътуването, което вие предприемате?
— Това не ми е известно, госпожо.
— Казах вие, виконте, защото по облеклото би трябвало да смятам, че вие също се готвите да заминавате.
— По всяка вероятност, госпожо, ще съм напуснал Париж тази вечер в полунощ.
— Ще придружите ли брат си, или ще вървите в посока, противоположна на неговата?
— Мисля, че ще вървим по един и същ път, госпожо.
— Ще му кажете ли, че сте ме видели?
— Да, госпожо, защото при грижите, които положи, за да ме изпрати при вас, при повторните разпореждания, които ми даде, да не го настигам, без да съм ви видял, той не би ми простил да забравя подобно поръчение.
Младата жена прокара ръка над очите си, въздъхна и след като размисли за миг, каза:
— Виконте, вие сте благородник и ще разберете цялото значение на това, което искам от вас. Отговорете ми, както бихте ми отговорили, ако наистина бях ваша сестра, отговорете ми, както бихте отговорили пред Бога. В пътуването, което господин Дьо Шарни предприема, заплашва ли го някаква сериозна опасност?
— Кой може да каже, госпожо — отвърна Изидор, опитвайки се да заобиколи въпроса, — къде е и къде не е опасността във времената, в които живеем?… Ако бяха попитали нашия беден брат Жорж на пети октомври сутринта дали вярва, че го заплашва някаква опасност, той сигурно би отговорил, че не. На другия ден лежеше блед, бездиханен пред вратата на кралицата. Опасността, госпожо, в епохата, в която сме, извира от земята и човек понякога се оказва лице в лице със смъртта, без да знае нито откъде идва, нито кой я е повикал.
Андре побледня.
— И така — каза тя, — има смъртна опасност, нали, виконте?
— Не съм казал това, госпожо.
— Не. Но го мислите.
— Мисля, госпожо, че ако имате да предадете нещо важно на моя брат, начинанието, в което се хвърля, както и аз, е твърде тежко и вие можете да ме натоварите било гласно, било писмено да му предам вашата мисъл, вашето желание или вашата препоръка.