Господин Дьо Малден и господин Дьо Валори, качени на капрата, щяха да плащат на пощальоните по трийсет су такса за превоз. Обикновено се даваха по двайсет и пет, но добавяха по пет су, предвид тежестта на колата.
Когато пощальоните се движеха добре, получаваха и по-значителен бакшиш. При все това не биваше да се заплаща повече от четиридесет су за превоза. Кралят единствен плащаше по едно екю.
Господин Дьо Шарни щеше да стои в колата, готов да прарира всяко произшествие. Той щеше да бъде много добре въоръжен, както и тримата куриери. Всеки от тях трябваше да намери по чифт пистолети в колата.
Бяха пресметнали, че плащайки по трийсет су за превоз и пътувайки с неголяма бързина, ще стигнат за тринайсет часа до Шалон.
Всички тези инструкции бяха съгласувани между граф Дьо Шарни и херцог Дьо Шоазьол.
Те бяха повтаряни многократно на тримата младежи, докато усвоят функциите си. Виконт дьо Шарни щеше да препуска напред и да поръчва конете. Господата Дьо Малден и Дьо Валори щяха да седят на капрата и да плащат. Граф Дьо Шарни, седейки вътре, щеше да подава главата си през прозорчето на вратичката и да говори, ако трябваше да се говори.
Всеки от тях обеща да се придържа към плана. Духнаха свещите и влязоха пипнешком в апартамента на господин Дьо Вилекие.
Полунощ удари, когато преминаваха от стаята на принцесата в този апартамент. Граф Дьо Шарни трябваше да е на поста си вече от един час. Пипнешком, кралят намери вратата.
Той щеше да пъхне ключа в ключалката, когато кралицата го спря.
— Шт! — каза тя.
Ослушаха се. В коридора се чуха стъпки и шушукания. Ставаше нещо непредвидено. Госпожа Дьо Турзел, която спеше в двореца и чието присъствие по коридорите, по който и да било час, не можеше да предизвика учудване, се нае да се върне в апартамента и да провери откъде идват шумът от стъпките и шушукането.
Чакаха, без да помръднат, и всеки сдържаше дишането си. Колкото беше по-голяма тишината, толкова по-лесно беше да се разбере, че коридорът е изпълнен с множество хора. Госпожа Дьо Турзел се върна. Тя беше видяла господин Дьо Гувион и множество униформени хора.
Беше невъзможно да се излезе през апартамента на господин Дьо Вилекие, най-малкото защото този апартамент нямаше друг изход, освен този, който бяха избрали преди.
Само че нямаха светлина.
Една нощна лампа гореше в стаята на принцесата. Госпожа Елизабет отиде да запали свещта, която бяха духнали. После, осветена от светлината на тази свещ, малката група бегълци се зае да търси изход.
Дълго време смятаха, че търсят напразно и в това търсене загубиха повече от четвърт час. Най-накрая намериха една малка стълба, която водеше в уединената стая на мецанина. Това беше стаята на лакея на господин Дьо Вилекие и вратата й водеше към един коридор и стълбата за прислугата.
Вратата беше заключена. Кралят опита на ключалката всички ключове от връзката си, но нито един не стана. Виконт дьо Шарни опита да избута езичето на бравата с върха на ловджийския си нож, но езичето устоя. Разполагаха с изход и при все това бяха заключени както преди.
Кралят взе свещта от ръцете на госпожа Елизабет и оставяйки всички в тъмнина, се върна в спалнята си. По тайната стълба се качи в ковачницата си. Там той взе една връзка шперцове с различни странни форми и слезе. Още преди да се присъедини към групата, която го очакваше с безпокойство, той вече беше направил своя избор.
Шперцът, подбран от краля, влезе в дупката на ключалката, изскърца, завъртайки се, захапа езичето, изпусна го два пъти, но на третия път се закачи така добре, че след две-три секунди езичето поддаде. След като езичето се дръпна и вратата се отвори, всички отдъхнаха. Луи XVI се обърна към кралицата с триумфален израз на лицето.
— Какво ще кажете, госпожо? — попита той.
— Да, господине — отвърна кралицата със смях, — никога не съм казвала, че е лошо да бъдеш ключар. Само казвам, че е добре понякога да бъдеш и крал.
Сега оставаше излизането да протече според първоначалния план.
Госпожа Елизабет излезе първа, водейки принцесата. На двайсет крачки тя трябваше да бъде следвана от госпожа Дьо Турзел, водеща дофина. Между тях двете вървеше господин Дьо Малден, готов да окаже помощ на едната или на другата група.
Тези първи зърна, отделени от кралската броеница, тези бедни деца, чиято любов ги караше да гледат назад, търсещи онези, които с любов ги следваха с поглед, стъпваха треперещи и влязоха в осветения кръг, образуван от светлината на фенера, който осветяваше вратите на двореца, водещи към кулата, и минаха пред часовоя, без той да изглежда заинтересуван от тях.