— Хубаво! — каза госпожа Елизабет. — Ето че направихме една трудна стъпка.
Като стигнаха до вратичката, която водеше към „Карусел“, откриха, че пътят на часовоя пресича пътя на бегълците. Като ги видя, часовоят спря.
— Лельо — каза принцесата, стискайки ръката на госпожа Елизабет, — загубени сме, този човек ще ни познае.
— Няма значение, дете мое — отвърна госпожа Елизабет, — и така, и инак сме загубени, ако се върнем назад.
И те продължиха пътя си. Когато стигнаха на не повече от четири крачки от часовоя, той се обърна гърбом и те можаха да преминат. Дали наистина този човек ги беше познал? Знаеше ли какви знаменити бегълци оставя да преминат? Принцесите бяха убедени в това и, бягайки, изпратиха хиляди благословии на този непознат спасител.
От другата страна на вратичката те забелязаха обезпокоеното лице на Шарни. Графът се бе увил в едно голямо синьо наметало на кочияш, а главата му беше покрита с шапка от навосъчена слама.
— Ах, Боже мой! — прошепна той. — Ето ви най-накрая! А кралят? А кралицата?
— Те ни следват — отвърна госпожа Елизабет.
— Елате — каза Шарни.
И той отведе бързо бегълките при пощенската кола, която стоеше на улица „Сен Нисез“. Един фиакър беше спрял току-що до пощенската кола, сякаш за да ги шпионира.
— Е, добре, другарю — каза кочияшът на фиакъра, като видя попълнението, което доведе граф Дьо Шарни, — изглежда, че имаш пътници?
— Както виждаш, другарю — отвърна Шарни.
После каза съвсем тихо на телохранителя:
— Господине, вземете този фиакър и отивайте право към портата Сен Мартен. Няма да ви е трудно да разпознаете колата, която ни очаква.
Господин Дьо Малден го разбра и скочи във фиакъра.
— И ти имаш пътник. Бързо към операта.
Операта тогава беше при портата Сен Мартен. Кочияшът помисли, че си има работа с някой куриер, който отива да настигне господаря си на представлението, и тръгна, без да направи друга забележка, освен тези думи, отнасящи се за цената на курса, върху която падаше известно финансово утежнение.
— Знаете ли, че е полунощ, метр?
— Да, карай бързо и бъди спокоен.
По онова време лакеите бяха понякога по-щедри от господарите си и кочияшът потегли в едър тръс без повече забележки.
Едва бе завил зад ъгъла на улица „Роан“, когато през същата вратичка, през която бяха минали принцесата и госпожа Елизабет, госпожа Дьо Турзел и дофина, излезе с обикновена крачка като някой експедитор, който излиза от бюрото си след дълъг и изпълнен с работа ден, един човечец в сива дреха, нахлупил върха на шапката до носа си и с ръце в джобовете.
Това беше кралят.
Той беше последван от господин Дьо Валори. По време на пътя една от токите на обувките на краля се беше откачила. Той бе продължил, без да поиска да обърне внимание на това. Господин Дьо Валори я беше вдигнал. Шарни направи няколко крачки към него. Той беше разпознал краля, не лично, а по господин Дьо Валори, който го следваше. Той беше от онези, които винаги искаха да виждат крал у краля. Той въздъхна от мъка, почти от срам.
— Елате, сир, елате — прошепна той.
После съвсем тихо попита господин Дьо Валори:
— А кралицата?
— Кралицата ни следва с господин вашия брат.
— Добре. Тръгвайте по най-краткия път и ни чакайте при портата Сен Мартен. Аз ще тръгна по най-дългия. Срещата е при колата.
Господин Дьо Валори се устреми по улица „Сен Нисез“, след това мина по улица „Сен Оноре“, после по улица „Ришельо“, после през Площада на победите, след това по улица „Бурбон-Вилньов“.
Чакаха кралицата. Измина половин час.
Няма да се опитваме да рисуваме безпокойството на бегълците. Шарни, върху когото тежеше цялата отговорност, приличаше на луд. Той искаше да се върне в двореца, да разучи, да се осведоми. Кралят го задържа. Малкият дофин плачеше и викаше: „Мамо, мамо!“
Ужасът се удвои, когато видяха да се връща обратно, придружена от факлоносци, колата на генерал Дьо Лафайет. Тя навлизаше в „Карусел“.
Ето какво се беше случило.
При вратите на двора виконт дьо Шарни, който подкрепяше под ръка кралицата, искаше да завие наляво. Но кралицата го спря.
— Ама къде отивате? — каза тя.
— На ъгъла на улица „Сен Нисез“, където брат ми ни очаква — отвърна Изидор.
— Улица „Сен Нисез“ на брега на реката ли е? — попита кралицата.
— Не, госпожо.
— Е, добре, вашият брат ни очаква при вратичката на брега на реката.
Изидор настоя на своето. Кралицата беше толкова сигурна в това, което казваше, че в ума му се породи съмнение.
— Боже мой, госпожо! — каза той. — Нека внимаваме, всяка грешка може да се окаже смъртоносна.