— На брега на реката — повтори кралицата, — добре чух за брега на реката.
— Тогава хайде на брега на реката, госпожо. Но ако не намерим колата там, се връщаме веднага на улица „Сен Нисез“, нали?
— Да, но да вървим.
И кралицата помъкна своя кавалер през трите двора, отделени един от друг по онова време с дебели зидове и които бяха свързани един с друг само посредством тесни отвори близо до двореца, преградени с вериги и охранявани от часови.
Кралицата и Изидор преминаха през тези три отвора един след друг и прекрачиха през трите вериги. На нито един от часовите не му дойде на ум да ги спре.
Действително, как да повярваш, че тази млада жена, облечена като камериерка от знатен дом, хваната под ръка с един хубав момък, носещ ливреята на дома Конде или почти като нея, прекрачваща така леко тежките вериги, би могла да бъде кралицата на Франция?
Стигнаха до брега на реката. Кеят беше пуст.
— Тогава е на другия бряг — каза кралицата.
Изидор искаше да се върне. Но тя сякаш обхваната от умопомрачение, каза:
— Не, не, оттук.
И повлече Изидор към Кралския мост. След като преминаха моста, откриха кея на десния бряг също така пуст, както и онзи на левия.
— Да видим в тази улица — каза кралицата.
И тя принуди Изидор да навлязат малко в улица „Бак“. След като изминаха стотина крачки, тя разбра, че трябва да се е излъгала, и спря задъхана. Силите й бяха на път да я напуснат.
— Е, добре, госпожо — каза Изидор, — все още ли настоявате?
— Не — отвърна кралицата, — водете ме където искате.
— В името на Бог, госпожо, смелост! — каза Изидор.
— О! Не ми липсва смелост, а сила — отвърна кралицата.
После, като се обърна назад, добави:
— Струва ми се, че никога няма да мога да си върна дъха. Боже мой, Боже мой!
Изидор знаеше, че този дъх, който липсваше на кралицата сега, й е толкова необходим, колкото на кошута, преследвана от кучета. Той се спря.
— Поемете си дъх, госпожо — каза той. — Имаме време. Гарантирам за брат си. Той ще чака, ако е необходимо до изгрев слънце.
— Вие мислите ли, че той ме обича? — се провикна колкото бързо, толкова и непредпазливо Мария-Антоанета, притискайки ръката на младежа до гръдта си.
— Мисля, че животът му, както и моят, ви принадлежи, госпожо, и че чувството, което при останалите е любов, при него е обожание.
— Благодаря — каза кралицата, — направихте ми добро, отдъхнах си! Да вървим…
И със същата тази трескавост тя тръгна по пътя, който вече бе избрала, изминавайки отново вече изминатия път.
Само че вместо да влизат отново в Тюйлери, Изидор я накара да минат през вратичката към „Карусел“. Пресякоха огромния площад, обикновено пълен до полунощ със сергии на амбулантни търговци и спрели фиакри. Той беше почти пуст, почти тъмен. При все това се чуваше силен шум, сякаш от колела на коли и копита на коне.
Бяха стигнали при вратичката на улица „Дьо л’Ешел“. Беше очевидно, че конете, чиито копита се чуваха, и колата, чиито колела громоляха, щяха да минат през тази врата.
Вече се забелязваше светлина — несъмнено от факлите, придружаващи тази кола.
Изидор поиска да се върне назад. Кралицата го повлече напред.
Изидор се хвърли под свода на вратата, за да я предпази точно в момента, когато главите на конете на факлоносците се появиха от противоположната страна. Той я бутна в най-тъмната ниша и се намести до нея. Но и най-тъмната ниша в същия миг беше залята от светлината на факлите, носени от конниците.
Сред тях, полуизлегнат в колата си, облечен в елегантната си униформа на генерал от Националната гвардия, беше генерал Лафайет.
В момента, когато тази кола минаваше, Изидор усети, че една ръка, силна с волята си, а не с физическата си сила, бързо го отстрани. Тази ръка беше лявата ръка на кралицата. В дясната си ръка тя държеше една бамбукова пръчка със златно топче накрая, каквито жените по онова време носеха. Тя удари с нея по колелата на колата и каза:
— Върви, тъмничарю, аз съм вън от затвора ти!
— Какво правите, госпожо — каза Изидор, — на каква опасност се излагате?
— Отмъщавам си — отвърна кралицата. — Можеш да рискуваш нещичко заради това.
И след като отмина и последният факлоносец, тя се устреми напред, сияеща като някоя богиня, радостна като дете.
84.
Въпрос на етикет
Кралицата не беше направила и десет крачки от вратичката, когато един човек, увит в синьо наметало на кочияш и с лице скрито под шапка от навосъчена слама, конвулсивно я хвана за ръката и я повлече към една пощенска кола, стояща на ъгъла на улица „Сен Нисез“. Този човек беше граф Дьо Шарни, а пощенската кола беше онази, която повече от половин час чакаше цялото кралско семейство.