— Сир — каза кралицата, — сир!
Но Луи XVI не смееше да се произнесе по този важен въпрос. Той търсеше заобиколен път, вратичка за измъкване.
— Господин Дьо Шарни? — каза той. — Не бихте ли могли да останете на капрата?
— Бих могъл всичко, което пожелае кралят — каза господин Дьо Шарни. — Само че или ще трябва да остана с офицерската си униформа — а с тази униформа ме гледат по пътищата от четири месеца насам и всеки ще ме разпознае, — или пък с наметалото и шапката на кочияш, но пък това облекло е малко скромно за една толкова елегантна кола.
— Влезте в колата, господин Дьо Шарни, влезте — каза кралицата. — Ще взема дофина на коленете си, госпожа Елизабет ще вземе Мари-Терез на нейните и всичко ще бъде наред… Ще бъдем малко притеснени и това е всичко.
Шарни чакаше решението на краля.
— Невъзможно, скъпа — каза той. — Помислете, че ни предстои да изминем деветдесет левги!
Госпожа Дьо Турзел стоеше права, готова да се подчини на заповедта на краля, ако кралят й нареди да слезе. Но кралят не се осмеляваше да го стори — толкова голяма роля играят сред хората в двора дори малките предразсъдъци.
— Господин Дьо Шарни — каза кралят на графа, — не бихте ли могли да заемете мястото на господин брат си и да препускате напред, за да поръчвате конете?
— Вече казах на краля, че съм готов на всичко. Само ще се осмеля да отбележа пред краля, че обикновено конете се поръчват от куриер, а не от корабен капитан, и тази промяна, която ще учуди станционните надзиратели, може да доведе до големи затруднения.
— Вярно е — каза кралят.
— О, Боже мой, Боже мой! — прошепна кралицата стигнала върха на нетърпението си.
После, обръщайки се към Шарни, каза:
— Разбирайте се, както искате, господин графе, но аз не искам да ни напускате.
— Това е и моето желание, госпожо — каза Шарни, — и виждам само един начин за това.
— Какъв? Казвайте бързо — рече кралицата.
— Вместо да влизам в колата, вместо да се качвам на капрата й, вместо да препускам пред нея, да я последвам с обикновен костюм на човек, който използва пощата. Тръгвайте, госпожо, и преди да сте изминали десет левги, ще бъда на петстотин крачки от вашата кола.
— Тогава, това значи да се върнете в Париж?
— Несъмнено, госпожо. Но чак до Шалон Ваше Величество няма от какво да се страхува, а преди Шалон ще съм ви настигнал.
— Но как ще се върнете в Париж?
— С коня, с който дойде брат ми, госпожо, той е превъзходен бегач и е имал време да отдъхне. За по-малко от половин час ще бъда в Париж.
— Тогава?
— Тогава, госпожо, ще облека подходящ костюм, ще взема един кон от пощата и ще препускам възможно най-бързо, докато ви настигна.
— Няма ли изобщо никакъв друг начин? — каза отчаяна Мария-Антоанета.
— По дяволите! — вметна кралят. — Не виждам такъв.
— Тогава да не губим време — каза Шарни. — Хайде, Жан и Франсоа, по местата си! Напред Мелшиор! Пощальони, конете ви!
Госпожа Дьо Турзел триумфално седна отново и колата потегли в галоп, следвана от кабриолета. Важността на разискването ги беше накарала да забравят да разпределят между виконт дьо Шарни, господата Дьо Валори и Дьо Малден заредените пистолети, които бяха в сандъка на колата.
А какво ставаше в Париж, към който граф Дьо Шарни се връщаше с най-бърз ход?
Един перукер, наречен Бюзби, живеещ на улица „Бурбон“, беше посетил в Тюйлери един от своите приятели, който беше на стража. Този приятел се беше наслушал от офицерите си за бягството, което трябваше да стане през тази нощ, както се уверяваха те един друг. Той говори за това на перукера, който не можа повече да прогони от ума си мисълта, че този план е истински и че това кралско бягство, за което се говореше от много време, ще стане през същата нощ.
Като се прибра у дома, той разказа на жена си това, което беше научил в Тюйлери, но тя се отнесе към него, сякаш беше сънувал. Съмненията на перукершата повлияха на мъжа й, който завърши вечерта, като се съблече и си легна, без да има повече последици от подозренията му.
Но, легнал си веднъж, първоначалната му натрапчива мисъл го обзе отново и стана толкова натрапчива, че той не можеше да й се съпротивлява. Той скочи от леглото си, облече се отново и изтича при един от своите приятели, наречен Юшер, който беше хлебар и едновременно с това сапьор от Театинския батальон.
Там той съобщи всичко, което му бяха разказали в Тюйлери, като предаде по такъв жив начин на хлебаря своите страхове по отношение на бягството на кралското семейство, че последният не само ги сподели, но, по-разпален от този, който ги имаше, скочи от леглото си и без да губи време да облича нещо друго, освен едни дълги гащи, и излизайки на улицата, като зачука по вратите, събуди трийсетина свои съседи. Тогава беше около дванайсет и четвърт — няколко минути, след като кралицата беше срещнала господин Дьо Лафайет под свода на вратичката на Тюйлери.