Той мислеше за тази жена, която толкова пъти беше сънувал, и веднъж, поне така си мислеше, беше видял наистина в гората на Сатори, където се разхождаше през деня. Тя се появи, премина и изчезна като облак, отнесена от приказна каляска, водена от два великолепни коня.
И той си спомни за дълбокото вълнение, което тази гледка винаги предизвикваше, и потънал наполовина в този сън, промълви съвсем тихо:
— Моята майка! Моята майка!
Изведнъж вратата, която се затвори след Изидор дьо Шарни, се отвори отново. Този път се появи жена.
По някаква случайност очите на детето бяха вперени в тази врата, когато тя се появи.
Появяването на жената беше така свързано с това, което се въртеше в главата му, че виждайки как сънят му оживява чрез това истинско същество, детето потрепери.
У тази жена, която току-що пристигна, той съзря сянката и действителността.
Сянката от неговите сънища, действителността от Сатори.
Той се изправи рязко, сякаш имаше пружина на краката си. Отвори уста, очите му се уголемиха, зениците му се разшириха. От задъханата му гръд напразно се мъчеше да излезе звук.
Жената мина величествено покрай него, гордо и пренебрежително, без да му обърне внимание.
На пръв поглед изглеждаше спокойна, но смръщените й вежди, бледността, учестеното дишане показваха, че тя явно е под влиянието на силна нервна възбуда.
Жената прекоси по диагонал стаята, отвори срещуположната врата на тази, от която се бе появила, и се отдалечи по коридора.
Себастиен разбра, че ще я изгуби, ако не побърза. Той погледна объркано вратата, през която беше влязла, и вратата, през която излезе, сякаш за да се увери, че наистина е минала. После забърза след нея, преди копринената й рокля да изчезне зад ъгъла на коридора.
Но тя, като чу, че някой я следва, ускори крачка, сякаш се страхуваше, че я следят.
Себастиен забърза колкото може. Коридорът беше тъмен, той отново се изплаши, че видението ще изчезне.
А тя, като усети, че човекът зад нея върви все по-бързо, обърна се и почти побягна.
Себастиен нададе тих радостен вик: „Тя е, пак е тя!“
На свой ред, виждайки, че я преследва дете с протегнати към нея ръце и не разбирайки нищо от това преследване, тя стигна до стълбите и се спусна по тях.
Но едва бе слязла един етаж, и Себастиен също се появи в края на коридора и извика:
— Госпожо! Госпожо!
Този глас предизвика странно усещане в цялото тяло на младата жена. Стори й се, че нещо наполовина болезнено, наполовина очарователно я прободе в сърцето и оттам се разля по вените й като блага тръпка.
И тъй като не разбираше все още нищо от този повик и от чувството, което беше изпитала, тя удвои крачка и започна да потичва.
Но нямаше такава преднина пред детето, че да може да му се изплъзне.
Почти едновременно пристигнаха долу на стълбите.
Младата жена изтича на двора. Там я чакаше карета. Един прислужник държеше отворена вратата на каретата.
Тя бързо се качи и седна.
Но преди вратата да се затвори, Себастиен се бе промъкнал между прислужника и вратата, беше хванал края на роклята на бегълката, целуваше я страстно и почти проплакваше:
— О, госпожо! О, госпожо!
Тогава младата жена погледна това очарователно дете, което първо я бе изплашило, и му каза по-меко, отколкото обикновено говореше, въпреки че гласът й все още издаваше смесица от вълнение и страх:
— Добре, приятелю — каза тя. — Защо тичате след мен, защо ме викате? Какво искате от мен?
— Искам — каза детето задъхано, — искам да ви видя, да ви целуна.
И съвсем тихо, за да може само младата жена да го чуе, каза:
— Искам да ви наричам моя майка.
Младата жена извика, хвана с две ръце главата на детето и сякаш внезапно бе открила нещо, тя живо го притегли към себе си и горещо го целуна по челото.
После тя на свой ред се изплаши да не би някой да й отнеме това дете, което току-що бе намерила. Тя го придърпа в каретата, бутна го на отсрещната страна и сама затвори вратата. Свали стъклото само за да каже:
— Към вкъщи, улица „Кок-Ерон“ номер девет, при първата врата откъм улица „Платриер“.
После се обърна към детето:
— Как се казваш? — попита тя.
— Себастиен.
— Ела, Себастиен, ела тук, до сърцето ми!
Тя се облегна назад, сякаш всеки момент щеше да припадне.
— О! — промълви тя. — Какво е това непознато усещане? Това ли е, което наричат щастие?