И те се отдръпнаха пред конника.
— Няма да пропусна да му го кажа — отвърна той.
И като смушка коня с двете шпори, той се устреми под свода на портата на Тюйлери, където изчезна.
— Дали да го чакаме да излезе от Тюйлери, за да разберем дали е видял краля? — каза един от националните гвардейци.
— Но ако живее в Тюйлери — каза друг, — значи ще го чакаме до утре?
— Точно така — каза първият, — и Бога ми, след като кралят си е легнал, след като господин Дьо Лафайет си легна, да вървим и ние на свой ред да си лягаме и да живее нацията!
Двайсет и петте или трийсетина патриоти повториха хорово вика: „Да живее нацията!“, и отидоха да си легнат, горди и щастливи, че са научили от устата на самия Лафайет, че няма защо да се страхуват дали кралят ще напусне Париж.
85.
Пътят
Видяхме как потегли в едър тръс, теглена от четирите яки пощенски коня, колата, която отвеждаше краля и семейството му. Нека ги последваме по пътя във всички подробности на тяхното пътуване, както ги последвахме във всички подробности на бягството им. Събитието беше толкова голямо и упражни такова фатално влияние върху тяхната съдба, че и най-малкото произшествие ни се струва достойно за интерес или любопитство.
Денят започна към три часа сутринта. Сменяха конете в Мо. Кралят беше гладен и наченаха запасите. Тези запаси се състояха от едно парче студено говеждо, хляб и четири бутилки непенливо шампанско, които граф Дьо Шарни бе накарал да сложат в бюфета на колата. Понеже нямаха нито ножове, нито вилици, кралят повика Жан. Жан, както си спомняте, беше името за мисията на господин Дьо Малден.
— Жан — каза кралят, — дайте ми ловджийския си нож, за да мога да разрежа това говеждо.
Жан извади ловджийския нож от ножницата и го подаде на краля. През това време кралицата се беше подала от колата и гледаше назад, несъмнено за да види дали Шарни не идва.
— Искате ли да вземете нещо, господин Дьо Малден? — попита полугласно кралят.
— Не, сир — отвърна господин Дьо Малден също толкова тихо. — Още не се нуждая от нищо.
— Не се стеснявайте нито вие, нито вашите другари — каза кралят.
После се обърна към кралицата, която продължаваше да гледа през прозореца на вратичката.
— За какво мислите, госпожо? — каза той.
— Аз ли? — каза кралицата, опитвайки се да се усмихне. — Мисля си за господин Дьо Лафайет. Вероятно в този час не се чувства много добре.
После се обърна към господин Дьо Валори, който на свой ред се беше приближил до вратичката.
— Франсоа — каза тя, — струва ми се, че всичко върви добре и че вече бихме били арестувани, ако това трябваше да стане. Изобщо не са разбрали за нашето заминаване.
— Повече от вероятно е, госпожо — отвърна господин Дьо Валори. — Защото не забелязвам никакви вълнения и подозрения. Хайде, хайде, смелост, госпожо, всичко върви добре.
— На път! — извика пощальонът.
Господата Дьо Малден и Дьо Валори се качиха на седалките си и колата продължи пътя си.
Към осем часа сутринта стигнаха в подножието на едно дълго възвишение. Отляво и отдясно на възвишението имаше една хубава гора, в която птиците пееха и която първите лъчи на слънцето в един от най-хубавите юнски дни пронизваха като златни стрели.
Пощальонът подкара конете си ходом. Двамата телохранители скочиха от капрата.
— Жан — каза кралят, — накарайте да спрат колата и ни отворете вратичката — искам да походя и мисля, че кралицата и децата няма да се разсърдят никак, ако се поразтъпчат.
Господин Дьо Малден направи знак и пощальонът спря. Вратичката се отвори. Кралят, кралицата, госпожа Елизабет и двете деца слязоха. Само госпожа Дьо Турзел остана в колата, тъй като беше твърде болна, за да слезе.
За миг кралското семейство се пръсна по пътя. Дофинът се затича след пеперудите, а принцесата започна да бере цветя. Госпожа Елизабет хвана краля под ръка. Кралицата вървеше сама.
Ако човек видеше това семейство така разпръснато по пътя, тези хубави деца, играещи и тичащи, тази сестра, облегната на ръката на брат си и усмихваща му се, тази хубава замислена жена, която поглеждаше назад, и цялата тази идилия, осветена от хубавото утринно юнско слънце, хвърлящо прозрачната сянка на гората до средата на пътя, би могъл да си каже, че едно радостно семейство се прибира в замъка си, за да подхване отново редовния си и спокоен живот, а не че една кралица и един крал на Франция бягат от трона си, към който не трябваше да ги връщат, освен за да ги заведат на ешафода!
Вярно е, че скоро едно произшествие щеше да внесе в тази спокойна и ведра картина смут на различните страсти, дремещи в дъното на сърцата на различни действащи лица от тази история.