Изведнъж кралицата спря, сякаш краката й пуснаха корен в земята. Един конник се появи на почти четвърт левга, обвит в облак от прах, който вдигаха галопиращите копита на коня му. Мария-Антоанета не се осмели да каже: „Това е граф Дьо Шарни.“ Но от гърдите й се изтръгна вик.
— А! Новини от Париж — каза тя.
Всички, с изключение на дофина, се обърнаха. Безгрижното дете току-що бе хванало пеперудата, след която тичаше, и малко се интересуваше от новините от Париж.
Кралицата не посмя, разбира се, да каже, че новините, които носеше господин Дьо Шарни, си струват да бъде изчакани. В края на краищата това беше закъснение само от няколко секунди — конникът препускаше с всичката възможна бързина на коня си.
Той, от своя страна, колкото повече се приближаваше, гледаше с голямо внимание и не можеше да разбере защо голямата кола беше разпръснала пътниците си по пътя. Най-накрая ги настигна в момента, когато колата беше достигнала върха на възвишението и спря на този връх. Това беше господин Дьо Шарни, както бяха отгатнали сърцето на кралицата и очите на краля.
Той беше облечен в къс редингот с вълнообразна яка, шапка с широк шнур и стоманена катарама, бяла жилетка, прилепнали кожени панталони и високи военни ботуши, стигащи до над коленете. Цветът на лицето му, обикновено матово бял, беше оживен от препускането и искрите от пламъка, който зачервяваше лицето му, избликваха от очите му.
В могъщото му дишане, в разширените му ноздри имаше нещо победно. Никога кралицата не го беше виждала толкова красив.
Тя изпусна една дълбока въздишка. Той скочи от коня си и се поклони пред краля. После, обръщайки се, поздрави кралицата. Всички се събраха около него с изключение на двамата телохранители, които от дискретност останаха отдалечени.
— Приближете се, господа, приближете се — каза кралят. — Новините, които носи господин Дьо Шарни, се отнасят до всички.
— Най-напред, сир, всичко е наред — каза Шарни, — и в два часа сутринта още никой не подозираше за вашето бягство.
Всички си отдъхнаха. После се изсипаха въпроси.
Шарни разказа как се е върнал в Париж. Как на улица „Дьо л’Ешел“ е срещнал патрула на патриотите. Как е бил разпитван от тях и как ги е оставил с убеждението, че кралят си е легнал и спи. После каза как е влязъл във вътрешността на Тюйлери, спокойна както в обикновени дни, качил се в стаята си, сменил дрехите си и слязъл обратно по коридорите на краля, като по този начин се беше уверил, че никой не се досеща за бягството на краля и неговото семейство, дори господин Дьо Гувион, който, виждайки, че редицата от часови, поставена от него около апартаментите на краля, не върши работа, я беше махнал и бе отпратил по домовете им офицерите и батальонните командири.
Тогава господин Дьо Шарни беше взел коня си, който бе оставил, държан от един от дежурните прислужници в двора, и мислейки, че ще бъде трудно да намери в подобен час пощенски кон в Париж, той бе потеглил със същия кон за Бонди. Нещастният кон беше пристигнал почти съсипан. Но беше пристигнал и това бе всичко, което имаше значение.
Там графът беше взел отпочинал кон и беше продължил пътя си, по който нямаше в крайна сметка нищо обезпокоително.
Кралицата намери начин да стисне ръката на Шарни — донасянето на такива хубави новини си струваше оказването на подобна благосклонност. Шарни целуна почтително ръката на кралицата. Защо кралицата побледня? Дали от радост, че Шарни бе целунал ръката й? Дали от мъка, че не я беше стиснал?
Качиха се отново на колата. Тя потегли, а Шарни препусна до вратичката й.
На най-близката поща намериха приготвени коне, но без да има оседлан кон за Шарни.
Изидор не би могъл да поръча оседлан кон, тъй като не знаеше, че брат му би могъл да има нужда от него.
Така че той закъсня заради този кон — колата потегли. Пет минути по-късно Шарни беше на седлото. Впрочем уговорката беше той да следва колата, а не да я придружава.
Само че той я следваше толкова отблизо, че кралицата, подавайки глава от прозорчето на вратичката на колата, да го забелязва и за да може при всяка смяна на конете да пристига така, че да има време да размени по няколко думи със знаменитите пътници.
Шарни беше сменил коня си в Монмирай. Той смяташе, че колата има четвърт час преднина пред него, когато изведнъж, на завоя на една улица, конят му се оказа срещу спрялата кола и двамата телохранители, които се мъчеха да нагласят един от ремъците.
Графът скочи от коня си, промуши глава през прозорчето на вратичката, за да препоръча на краля да се крие и на кралицата да не се безпокои, после отвори нещо като сандък, където предварително бяха поставени всички инструменти, които една повреда прави необходими. Той намери един чифт ремъци. Взе единия от тях, с който замени скъсания.