Двамата телохранители се възползваха от спирането, за да поискат оръжията си. Но кралят строго се възпротиви да им бъдат дадени. Възразиха му, че са им необходими, в случай че колата бъде спряна. Но той отговори, че в никакъв случай не иска заради него да бъде проливана кръв.
Най-накрая ремъкът беше нагласен и сандъкът беше затворен. Двамата телохранители се качиха отново на капрата. Шарни се метна на седлото и колата потегли. Само че бяха загубили повече от половин час и то тогава, когато всяка изгубена минута беше непоправима загуба. В два часа пристигнаха в Шалон.
— Ако пристигнем в Шалон, без да ни арестуват — беше казал кралят, — всичко ще бъде наред!
Бяха пристигнали в Шалон, без да ги арестуват, и сменяха конете.
Кралят се бе показал за миг. Сред групите зяпачи, образували се около колата, двама души го бяха изгледали с подчертано внимание. Изведнъж единият от тези двамата се отдалечи и изчезна. Другият се приближи.
— Сир — каза той полугласно, — не се показвайте така, защото ще се погубите.
После се обърна към пощальоните.
— Хайде де, мързеливци! — каза той. — Така ли служите на добрите пътници, които плащат по трийсет су за превоз?…
И се хвана на работа, за да помогне на пощальоните. Това беше станционният надзирател. Най-накрая конете бяха впрегнати, пощальоните бяха на седлата. Първият пощальон поиска да поведе конете си. И двата коня паднаха.
Конете се надигнаха под ударите на камшика. Поискаха да подкарат колата — двата коня на втория пощальон на свой ред се строполиха. Пощальонът беше затиснат под коня си. Шарни, който чакаше мълчаливо, издърпа пощальона и го измъкна изпод коня му, където останаха неговите ботуши.
— О, господине! — провикна се Шарни, обръщайки се към станционния надзирател, за чиято преданост не знаеше. — Какви са тези коне, които сте ни дали?
— Най-добрите от конюшнята! — отвърна онзи.
Само че конете така се бяха оплели в ремъците на поводите, че колкото повече се опитваха да се надигнат, толкова повече се оплитаха. Шарни се хвърли към ремъците.
— Хайде! — каза той. — Да разпрегнем и да впрегнем — трябваше да го направим по-рано.
Станционният надзирател се захвана за работа, плачейки от отчаяние.
През това време човекът, който се беше отдалечил, изтича при кмета — той му съобщи, че в този момент кралят и цялото кралско семейство сменят конете на пощенската станция, и му поиска заповед, за да ги арестува.
За щастие кметът не беше голям републиканец и не пожела да поеме подобна голяма отговорност. Вместо лично да се увери, той поиска на свой ред всякакви обяснения, отричайки, че това може да бъде вярно и най-накрая, изкаран от търпение, пристигна при странноприемницата на пощата в момента, когато колата изчезваше в завоя на улицата.
Бяха изгубили повече от двайсет минути.
Пътуващите в кралската кола бяха разтревожени. Тези коне, падащи един след друг без видима причина за това, напомниха на кралицата за онези свещи, които угасваха съвсем сами. При все това, излизайки от вратите на града, кралят, кралицата и госпожа Елизабет казаха едновременно:
— Ние сме спасени!
Но стотина крачки по-нататък един човек се хвърли към колата, промуши глава през прозореца на вратичката и извика на знаменитите пътници:
— Не сте се подготвили добре и ще бъдете арестувани!
Кралицата нададе вик. Човекът се хвърли настрани и изчезна в една малка горичка.
За щастие бяха само на четири левги от Пон-дьо-Сомвил, където щяха да намерят господин Дьо Шоазьол и неговите четирийсет хусари.
Само че беше три часът следобед и бяха закъснели почти четири часа!