— Но, господине — каза бедният Леонар, — къде отиваме всъщност?
— Като се има предвид, че утре сутринта ще сте се върнали — отвърна господин Дьо Шоазьол, — какво значение има останалото?
— Наистина, като се има предвид — каза Леонар, — че в десет часа трябва да бъда в Тюйлери, за да направя прическата на кралицата…
— Това е всичко, което ви трябва, нали?
— Разбира се… Само че не би било зле да бъда там малко по-раничко, за да мога да успокоя брат си и да обясня на госпожа Дьо л’Ааж, че не е моя вината, задето не удържах на думата си.
— Ако няма друго, успокойте се, драги Леонар — всичко ще се нареди добре — отвърна господин Дьо Шоазьол.
Леонар нямаше никаква причина да мисли, че господин Дьо Шоазьол го отвлича. Така че поне за момента се успокои. Но в Клейе, като видя, че впрягат нови коне в колата и не става никакъв въпрос за спиране, нещастникът се провикна:
— А така, господин херцог! Значи отиваме накрай света?
— Чуйте ме, Леонар — каза му тогава със сериозен израз на лицето господин Дьо Шоазьол, — не ви водя в някоя близка до Париж къща, а към границата.
Леонар нададе вик, облегна ръце на коленете си и се загледа в херцога с ужасено изражение.
— Към… към… границата? — изпелтечи той.
— Да, драги Леонар. Там, в полка ми, трябва да намеря едно писмо от най-голяма важност за кралицата. Понеже не мога да й го предам лично, ми трябва сигурен човек, за да й го изпратя. Помолих я да ми посочи някого — тя избра вас като най-достоен, поради вашата преданост, за доверието й.
— О, господине! — извика Леонар. — Сигурно съм достоен за доверието на кралицата! Но как ще се върна? Аз съм с бални обувки, чорапи от бяла коприна и копринени панталони. Нямам нито бельо, нито пари.
Добрият момък забравяше, че носи диамантите на кралицата, които струваха два милиона, в джобовете си.
— Не се безпокойте, драги приятелю — каза му господин Дьо Шоазьол, — в колата ми има ботуши, дрехи, бельо, пари, всичко онова, което в крайна сметка може да ви бъде необходимо и нищо няма да ви липсва.
— Разбира се, господин херцог, аз съм сигурен, че с вас нищо няма да ми липсва. Но бедният ми брат, чиито шапка и наметало взех, бедната госпожа Дьо л’Ааж, на която само аз правя добре фризурата… Боже мой! Боже мой! Как ли ще свърши всичко това?
— Добре, драги Леонар, или поне така се надявам — каза господин Дьо Шоазьол.
Препускаха като вихър. Господин Дьо Шоазьол беше казал на куриера си да приготвят две легла и вечеря в Монмирай, където щеше да прекара остатъка от нощта.
С пристигането си в Монмирай пътниците завариха леглата готови и вечерята сервирана.
Леонар почти се беше утешил относно шапката и наметалото на брат си и неспазеното обещание към госпожа Дьо л’Ааж. От време на време той дори изпускаше по някой израз на задоволство, по който беше лесно да се види, че гордостта му е поласкана от това, че кралицата го беше избрала за една толкова важна мисия, с каквато изглежда беше натоварен.
След вечерята двамата пътници си легнаха. Господин Дьо Шоазьол беше наредил колата му да го чака впрегната в четири часа. В четири без четвърт трябваше да похлопат на вратата му, за да го събудят, в случай че спи.
В три часа господин Дьо Шоазьол още не беше затворил очи, когато в стаята му, разположена над входната порта на пощата, се чу шумът от кола, придружен от онова плющене на камшик, с което пътниците или пощальоните известяваха за своето пристигане. За един миг господин Дьо Шоазьол скочи от леглото и изтича до прозореца.
Един кабриолет беше спрял при портата. От него слязоха двама души, облечени в униформи на национални гвардейци, и настойчиво поискаха коне.
Кои бяха тези национални гвардейци? Какво искаха в три часа сутринта? И защо така настойчиво искаха коне? Господин Дьо Шоазьол повика прислужника си и му нареди да накара да впрягат. После събуди Леонар. Двамата пътници се бяха хвърлили на леглата напълно облечени, така че бяха готови само за миг.
Когато слязоха долу, двете коли бяха вече впрегнати.
Господин Дьо Шоазьол нареди на станционния надзирател да пусне първа колата на двамата национални гвардейци. Той само трябваше да я следва така, че да не я изпуска от очи нито за миг.
После той провери пистолетите, които бяха в джобовете на колата, и смени барута в подсипите, което създаде известно безпокойство у Леонар. Пътуваха така една левга или левга и половина. Но между Елож и Шентри кабриолетът сви по един напречен път в посока на Жалон и Енерне.
Двамата национални гвардейци, за които господин Дьо Шоазьол мислеше, че имат лоши намерения, бяха двама добри граждани, които се връщаха от Ла Ферт и се прибираха у дома си. Успокоен по този въпрос, господин Дьо Шоазьол продължи пътя си.