В десет часа той премина през Шалон. В единайсет пристигна в Пон-дьо-Сомвил.
Той се осведоми — хусарите още не бяха пристигнали. Спря пред странноприемницата на пощата, слезе, поиска една стая и се преоблече в униформата си.
Леонар гледаше всички тези приготовления с видимо безпокойство и ги придружаваше с въздишки, които трогнаха господин Дьо Шоазьол.
— Леонар — каза му той, — време е да ви кажа каква е истината.
— Какво! Истината ли? — провикна се Леонар, попадащ от изненада в изненада. — Нима аз не я знам тази истина?
— Вие знаете една част, а аз ще ви разкажа останалата.
Леонар скръсти ръце.
— Вие сте предан на вашите господари, нали, драги Леонар?
— На живот и смърт, господин херцог!
— Е, добре, след два часа те ще бъдат тук.
— О, Боже мой! Нима е възможно? — извика бедният момък.
— Да — продължи господин Дьо Шоазьол, — тук, заедно с децата, с госпожа Елизабет… Вие знаете какви опасности са ги заплашвали? (Леонар направи с глава утвърдителен знак). И какви опасности ги заплашват още? (Леонар вдигна очи към небето). Е, добре, след два часа те ще бъдат спасени!
Леонар не можеше да говори. Той плачеше с горещи сълзи. При все това успя да избъбри:
— След два часа ще са тук? Сигурен ли сте?
— Да, след два часа. Би трябвало да са тръгнали от Тюйлери в единайсет или единайсет и половина часа вечерта. По обед би трябвало да са в Шалон. Да сложим един час и половина, за да изминат четирите левги, които ние току-що изминахме — те ще бъдат тук най-много два часа по-късно. Ще поръчаме обяд. Очаквам един отряд хусари, които трябва да ми доведе господин Дьо Гогела. Ще направим така, че обядът да продължи възможно най-дълго.
— О, господине! — прекъсна го Леонар. — Изобщо не съм гладен.
— Няма значение, ще положите усилие и ще ядете.
— Да, господин херцог.
— Значи ще удължим обяда възможно най-дълго, за да имаме предлог да останем… Ей! Вижте, ето че хусарите пристигат!
Действително се чуваха звуци от тромпет и конски копита.
В този момент господин Дьо Гогела влезе в стаята и предаде на господин Дьо Шоазьол един пакет от господин Дьо Буйе.
Този пакет съдържаше шест подписани бели листа и дубликат от изричната заповед, дадена от краля до всички офицери от армията, какъвто и да е чинът и старшинството им, да се подчиняват на господин Дьо Шоазьол.
Господин Дьо Шоазьол нареди да вържат конете, разпредели хляба и виното на хусарите и на свой ред седна на масата.
Новините, които донесе господин Дьо Гогела, не бяха добри. Навсякъде по пътя той бе видял силна възбуда. Вече цяла година не само в Париж, но и в провинцията обикаляха слуховете за заминаването на краля и разполагането на отряди от различни родове войски в Сент-Менеулд и във Варен, бяха предизвикали зараждането на подозрения.
Той дори беше чул камбаните да бият тревога в една от общините, съседна на пътя.
Всичко това беше достатъчно да развали апетита дори на господин Дьо Шоазьол. Така че след един прекаран на масата час, когато големият часовник удари дванайсет и половина, той стана и като остави отряда под командването на господин Буде, излезе на пътя, който на влизане в Пон-дьо-Сомвил минаваше по една височина, позволяваща да се обхване с поглед половин левга от пътя.
Не се виждаше нито куриер, нито кола. Но в това все още нямаше нищо учудващо. Както вече казахме, не очакваха — защото господин Дьо Шоазьол вземаше предвид възможните малки произшествия — куриера преди един-един и половина часа, а краля към един и половина или два часа.
При все това времето минаваше, а нищо не се показваше на пътя или поне нищо, приличащо на онова, което се очакваше да дойде. На всеки пет минути господин Дьо Шоазьол вадеше часовника си и всеки път, когато го извадеше, Леонар казваше:
— Ох! Няма да дойдат… Бедните ми господари! Бедните ми господари! Сигурно ги е постигнало нещастие!
И с отчаянието си бедният момък прибавяше повече безпокойство на господин Дьо Шоазьол. Два часа и половина, три часа, три часа и половина — нито куриер, нито кола! Както си спомняте, кралят напусна Шалон едва към три часа.
Но докато господин Дьо Шоазьол чакаше така на пътя, съдбата подготвяше в Пон-дьо-Сомвил едно събитие, което щеше да окаже най-голямо влияние върху цялата драма, която разказваме.
Съдбата, нека повторим думата, беше направила така, че точно няколко дни преди това селяните от едно землище, принадлежащо на госпожа Д’Елбьоф, разположено близо до Пон-дьо-Сомвил, бяха отказали плащането на неоткупваемите права. Тогава ги бяха заплашили, че ще ги съберат с военна сила. Но федерацията беше дала своите плодове и селяните от околните села обещаха въоръжена подкрепа на селяните от землището на госпожа Д’Елбьоф, ако тези заплахи се изпълнят.