Като видяха, че хусарите идват и се разполагат, селяните помислиха, че те идват с враждебни цели. Така че от Пон-дьо-Сомвил бяха разпратени куриери към съседните села и към три часа камбаните вече биеха обща тревога в цялата област.
Като чу този шум, господин Дьо Шоазьол се върна в Пон-дьо-Сомвил. Той намери младши-лейтенант Буде силно обезпокоен. Бяха отправени неясни заплахи към хусарите, които действително по онова време бяха едни от най-мразените части в армията. Селяните им се присмиваха и пееха под носа им следната импровизирана песен:
Освен това други лица, по-добре информирани или по-прозорливи, започваха да говорят съвсем тихичко, че хусарите са тук не за да се разправят със селяните на госпожа Д’Елбьоф, а за да чакат краля и кралицата. На всичкото отгоре удари четири часът, без да пристигнат нито куриер, нито някакви новини.
При все това господин Дьо Шоазьол реши да остане още малко. Само че накара да впрегнат отново пощенските коне в колата му, взе диамантите от Леонар и го изпрати за Варен, като му нареди на минаване да разкаже — в Сент-Менеулд на господин Дандоан, в Клермон на господин Дьо Дамас и във Варен на господин Дьо Буйе-син, за положението, в което се намира.
После, за да успокои възбудата, която проявяваха около него, заяви, че той и хусарите му изобщо не са дошли, както някои си мислят, за да действат против селяните на госпожа Д’Елбьоф, а за да изчакат и да придружат едно съкровище, което военният министър изпраща на армията.
Но думата „съкровище“, която беше двусмислена, успокои възбудата, от една страна, и възбуди подозренията, от друга. Кралят и кралицата също бяха едно съкровище и ето, разбира се, кое съкровище чакаше господин Дьо Шоазьол.
След четвърт час господин Дьо Шоазьол и хусарите му бяха така притиснати и заобиколени, че той разбра, че няма да може да издържи дълго и че ако за нещастие кралят и кралицата пристигнат в този момент, той щеше да бъде безсилен да ги защити заедно с четирийсетте си хусари.
Заповедта, получена от него, беше да се реагира така, че колата на краля да продължи пътя си безпрепятствено.
Вместо да бъде защита, неговото присъствие се превръщаше в препятствие. Най-доброто, което можеше да направи, дори в случай, че кралят пристигнеше, беше да си тръгне. Само че му трябваше предлог, за да си тръгне.
Станционният надзирател беше сред петстотинте-шестстотинте любопитни, на които им трябваше само една дума, за да се превърнат във врагове. Той гледаше, както и останалите, със скръстени ръце. Беше съвсем близо до господин Дьо Шоазьол.
— Господине — каза му херцогът, — дали знаете нещо за някаква пратка пари, изпратена тези дни за Мец?
— Тази сутрин — отвърна станционният надзирател — дилижансът отнесе сто хиляди екю. Беше придружаван от двама жандарми.
— Наистина ли? — каза господин Дьо Шоазьол, смаян от невероятния късмет, който му помагаше.
— По дяволите! — каза един жандарм. — Така е, понеже аз и Робен го придружавахме.
— Тогава — каза господин Дьо Шоазьол, обръщайки се спокойно към господин Дьо Гогела, — министърът сигурно е предпочел този начин за изпращане на парите и понеже няма повече причина за нашето присъствие тук, мисля, че можем да си тръгваме. Хайде, хусари, слагайте юздите на конете.
Твърде обезпокоени, хусарите само чакаха, за да се подчинят на тази заповед. За миг юздите бяха сложени и хусарите бяха по конете. Те се подредиха в една редица. Господин Дьо Шоазьол мина по фронта на редицата, хвърли един поглед към Шалон и каза с въздишка:
— Хайде, хусари, стройте се по четирима и ходом напред!
И те излязоха от Пон-дьо-Сомвил с тромпетите начело, когато часовникът удари пет и половина часа.
На двеста крачки от селото господин Дьо Шоазьол пое напряко, за да избегне Сент-Менеулд, където, както казваха, цареше голямо вълнение.
Точно в този момент Изидор дьо Шарни, подкарвайки с шпорите и камшика един кон, с който за два часа беше изминал четири левги, пристигаше при пощата, за да смени коня. Докато го сменяше, се осведоми дали не са видели един хусарски отряд. Като научи, че преди четвърт час този отряд е тръгнал ходом по пътя за Сен-Менеулд, той поръча коне и надявайки се да догони господин Дьо Шоазьол и да спре отстъплението му, потегли в бесен галоп с един отпочинал кон.
Както видяхме, господин Дьо Шоазьол беше напуснал пътя за Сен-Менеулд и беше тръгнал напряко точно в мига, когато виконт дьо Шарни пристигаше при пощата, така че виконт дьо Шарни не го настигна.