Господин Дандоан се отдалечи.
В същия миг отекна плющене на камшик, колата на краля пристигна, пресече площада и спря пред пощата. При шума, който вдигна, населението любопитно се струпа наоколо.
Господин Дандоан, който бе взел присърце да обясни на краля как така ги заварва, него и хората му, да си почиват, вместо да са в готовност под оръжие, се устреми към вратичката на колата с полицейската си шапка в ръка и поднесе с всички белези на почтителност своите извинения на краля и кралското семейство.
Отговаряйки му, кралят на няколко пъти показа главата си през прозореца на колата.
Изидор, с крак в стремето, стоеше до Друе, който разглеждаше колата с най-задълбочено внимание. Предишната година той беше присъствал на федерацията — беше видял краля и сметна, че го е разпознал.
Сутринта той беше получил една значителна сума в съкровищни бонове. Беше разгледал тези бонове с отпечатания портрет на краля един след друг, за да види дали не са фалшиви, и отпечатаният кралски лик беше останал в паметта му, сякаш викайки: „Човекът, който е пред теб, е кралят!“. Той извади един бон от джоба си, сравни отпечатания портрет с оригинала и прошепна:
— Със сигурност е той!
Изидор мина от другата страна на колата. Брат му закриваше с тялото си прозореца на вратата, на който се беше облакътила кралицата.
— Разпознаха краля! — каза му той. — Ускори тръгването на колата и разгледай добре онзи едър момък с кафявата коса… Това е синът на станционния надзирател, той разпозна краля. Нарича се Жан-Батист Друе.
— Добре! — каза Оливие. — Ще се погрижа. Тръгвай!
Изидор препусна в галоп, за да поръча коне в Клермон. Едва беше стигнал края на града, когато, насърчавани от настойчивостта на господата Дьо Малден и Дьо Валори и от обещанието за едно екю за превоза, пощальоните подкараха колата, която потегли в едър тръс.
Графът не изпускаше Друе от поглед.
Друе не беше помръднал, само каза нещо тихо на един прислужник от конюшнята.
Шарни се приближи до него.
— Господине — каза му той, — не са ли поръчвали кон за мен?
— Точно така, господине — отвърна Друе, — но няма повече коне.
— Какво? Няма повече коне! — каза графът. — Но какъв е тогава този кон, който оседлават в двора, господине?
— Той е моят.
— Не можете ли да ми го отстъпите, господине? Ще платя каквото трябва.
— Невъзможно, господине! Ще стане късно, а ми се налага пътуване, което не мога да отложа.
Да настоява, означаваше да събуди подозрения. Да опита да вземе коня насила, означаваше да се компрометира. Шарни, впрочем, намери един начин, който устройваше всички. Той тръгна към господин Дандоан, който беше проследил с поглед колата на краля чак до завоя на улицата. Господин Дандоан усети нечия ръка на рамото си. Той се обърна.
— Шт! — каза Оливие. — Това съм аз, граф Дьо Шарни… В пощата не остана кон за мен — свалете от коня един от вашите драгуни и ми дайте коня му. Трябва да следвам краля и кралицата! Само аз знам къде е мястото на господин Дьо Шоазьол за смяна на конете и ако не съм там, кралят ще остане във Варен.
— Графе, няма да ви дам от конете на моите хора — отвърна господин Дандоан, — ще ви дам един от моите коне.
— Приемам. Спасението на краля и на кралското семейство може да зависи от най-малкото произшествие. Колкото е по-добър конят, толкова по-добри са шансовете!
И двамата се отдалечиха по улицата, отправяйки се към жилището на господин Дандоан.
Преди да се отдалечи, Шарни натовари един подофицер да наблюдава всяко движение на Друе.
За нещастие къщата на маркиза беше на петстотин крачки от площада. Докато конете бъдат оседлани, загубиха най-малко четвърт час; казахме конете, защото господин Дандоан също щеше да язди и според заповедта, която му беше дал кралят, щеше да разгърне хората си зад колата като ариергард. Изведнъж на Шарни му се стори, че чува силни викове, примесени с думите: „Кралят! Кралицата!“. Той се хвърли навън от къщата, нареждайки на господин Дандоан да заповяда да му доведат коня на площада.
Наистина, целият град се беше разшумял. Едва господин Дандоан и Шарни бяха напуснали площада, и сякаш Друе беше чакал само това, за да избухне:
— Тази кола, която мина — каза той, — е колата на краля! И кралят и кралицата, и децата им са в тази кола!
И се метна на коня. Неколцина от приятелите му се опитаха да го задържат.
— Къде отива той? Какво иска да прави? Какъв е планът му?
Той им отвърна съвсем тихо:
— Полковникът и отрядът драгуни бяха тук… Нямаше начин да спрем краля без сблъсък, който можеше да се обърне зле за нас. Това, което изобщо не можах да направя тук, ще го направя в Клермон… Задръжте драгуните, това е всичко, което искам от вас.