— Простете, господине — каза той, — сигурно вие предшествате краля?
— А вие, господине — попита Изидор, — сигурно сте граф Шарл дьо Дамас?
— Да.
— Е, добре, господине, аз наистина предшествам краля. Съберете драгуните си и съпроводете колата на Негово величество.
— Господине — отвърна графът, — във въздуха духа някакъв бунтовен вятър и аз съм длъжен да ви призная, че не отговарям за драгуните си, ако разпознаят краля. Всичко, което мога да ви обещая, е, когато колата отмине, да разгърна отряда си след нея и да затворя пътя.
— Направете най-доброто, господине — каза Изидор. — Ето го краля.
И той му показа в тъмнината пристигащата кола, чието преминаване можеше да се проследи по искрите, изскачащи под копитата на конете. Що се отнася до него, задължението му беше да препусне напред и да поръча коне за смяна.
Пет минути по-късно той спря пред странноприемницата на пощата.
Почти едновременно с него пристигнаха и господин Дьо Дамас и петима или шестима драгуни. После пристигна и колата на краля.
Колата следваше Изидор толкова отблизо, че той нямаше време дори да смени коня си. Тази кола, без да е великолепна, беше толкова забележителна, че голям брой хора започнаха да се струпват пред дома на станционния надзирател. Господин Дьо Дамас стоеше срещу вратичката на колата, без да даде да се разбере, че познава знаменитите пътници.
Но нито кралят, нито кралицата можеха да устоят на желанието си да получат сведения.
От едната страна кралят направи знак на господин Дьо Дамас. От другата кралицата направи знак на Изидор.
— Вие ли сте господин Дьо Дамас? — попита кралят.
— Да, сир.
— Защо драгуните ви не са въоръжени?
— Сир, Ваше Величество закъсня с пет часа. Ескадронът ми беше по конете от четири часа следобед. Протаках възможно най-дълго време. Но градът започна да се вълнува. Дори драгуните ми започнаха да правят обезпокоителни догадки. Ако избухнеха вълнения преди минаването на Ваше Величество, щяха да ударят камбаните за тревога и пътят щеше да бъде преграден. Така че оставих една дузина от хората си по конете и отпратих останалите по квартирите им. Само че заключих тръбачите у дома, за да могат да свирят сигнал за качване по конете при първа необходимост. От друга страна, Ваше Величество вижда, че така е по-добре, защото пътят е свободен.
— Много добре, господине — каза кралят, — вие сте действали като предпазлив човек. Тръгна ли, наредете да свирят за поход и следвайте колата ми на около четвърт левга.
— Сир — каза кралицата, — бихте ли поискали да чуете онова, което казва господин Изидор дьо Шарни?
— И какво казва той? — попита кралят с известно нетърпение.
— Той казва, сир, че сте били разпознат от сина на станционния надзирател в Сен-Менеулд. Че той е сигурен в това. Че е видял този млад човек с един съкровищен бон в ръка да се уверява в приликата с вашия портрет и да го сравнява с вас самия. Че брат му, предупреден от него, е останал назад и че несъмнено се случва нещо важно в този момент, след като не сме видели граф Дьо Шарни да се връща.
— Тогава, след като сме разпознати, имаме още една причина да бързаме, госпожо. Господин Изидор, накарайте пощальоните да побързат и препуснете напред.
Конят на Изидор беше готов. Младежът се метна на седлото, викайки на пощальоните:
— Варенският път!
Двамата телохранители, седнали на капрата, повториха: „Варенският път!“. Господин Дьо Дамас се отдръпна, поздравявайки почтително краля, и пощальоните подкараха конете си.
Колата беше запрегната за миг и се отдалечаваше с бързината на светкавица.
На излизане от града тя пресече пътя на един хусарски подофицер, който влизаше.
За миг на господин Дьо Дамас му хрумна да последва колата с няколкото души, които имаше на разположение. Но кралят му беше дал съвсем противоположни заповеди и той счете за свой дълг да им се подчини, толкова повече, че в града започваше да се надига някакво вълнение. Буржоата тичаха от къща на къща, прозорците се отваряха и се виждаше как се появяват глави и светлини. Господин Дьо Дамас се замисли, че можеха да ударят камбаните за тревога и изтича към църквата, за да застане на пост пред вратата й.
Впрочем господин Дандоан щеше да пристигне всеки момент с трийсетте си души и да го подсили.
В това време всичко изглеждаше сякаш се успокоява. След четвърт час господин Дьо Дамас се върна обратно на мястото си. Той откри вахмистъра на ескадрона си, господин Дьо Ноарвил. Даде му заповедите си относно пътя и му нареди да накара хората да се въоръжат.
В този момент дойдоха да предупредят господин Дьо Дамас, че един драгунски подофицер, изпратен от господин Дандоан, го чака в квартирата му. Този подофицер идваше, за да му съобщи, че не трябва да чака нито господин Дандоан, нито драгуните му. Господин Дандоан бил задържан при кметството от жителите на Сен-Менеулд и освен това — това вече беше известно на господин Дьо Дамас, — че Друе беше заминал с възможно най-голямата бързина, за да последва колите, които вероятно не беше могъл да настигне, защото изобщо не го бяха видели в Клермон.