— Не видяхте ли граф Дьо Шарни?
— Сир — отвърна Изидор, — не съм. И понеже не е тук, трябва при преследването на онзи нещастен Друе да му се е случила някаква голяма беда.
Кралицата простена.
— Какво да правим? — каза кралят.
После се обърна към двамата телохранители, които бяха слезли от колата:
— Познавате ли града, господа? — попита той.
Никой не го познаваше и отговорът беше отрицателен.
— Сир — каза Изидор, — всичко е тихо, следователно, изглежда, че всичко е спокойно. Ако Ваше Величество обича, да изчака десет минути. Ще вляза в града и ще опитам да получа новини за господата Дьо Буйе и Дьо Режкур или поне за мястото за смяна на конете на господин Дьо Шоазьол. Ваше Величество не си ли спомня името на хана, където конете трябваше да чакат?
— Уви, не! — каза кралят. — Знаех го, но го забравих. Няма значение, вървете, все пак. В това време ние също ще се опитаме да съберем сведения.
Изидор препусна по посока на долния град и скоро изчезна зад първите къщи.
89.
Жан-Батист Друе
Думите на краля: „Ние ще се опитаме да съберем сведения тук“, се обясняваха от наличието на две или три къщи, като предни постове пред горния град, които стояха от дясната страна на пътя.
Една от тези къщи, най-близката, дори беше отворила врати при шума на двете коли и през процепа на вратата се виждаше светлина. Кралицата слезе, хвана под ръка господин Дьо Малден и се отправи към къщата. Но при тяхното приближаване вратата се затвори.
Все пак вратата не беше блъсната толкова бързо, че господин Дьо Малден, който беше забелязал недотам гостоприемните намерения на стопанина на къщата, имаше време да се хвърли напред и да спре вратата, преди езичето да е влязло в отвора. Под натиска на господин Дьо Малден, въпреки че се опитваха да я избутат обратно, вратата се отвори.
Зад вратата, правейки усилие да я затвори, стоеше един човек на около петдесетина години, с боси крака, облечен в халат, а ходилата му бяха обути в пантофи.
Както разбирате, не мина без известно учудване това, че човекът с халата се усети изтикван навътре в собствената си къща и видя как вратата му се отваря от един непознат, зад когото стоеше жена.
Човекът с халата хвърли един бърз поглед към кралицата, чието лице беше осветено от фенера, който той държеше в ръката си и потрепера.
— Какво искате, господине? — попита той господин Дьо Малден.
— Господине — отвърна телохранителят, — ние не познаваме Варен и ви молим да бъдете така добър да ни покажете пътя за Стене.
— И ако го направя — каза непознатият, — ако се узнае, че съм ви дал това сведение, ще бъда загубен, защото съм ви го дал?
— Ах, господине! — каза телохранителят. — Бихте могли да поемете известен риск, вие сте твърде любезен, за да не услужите на една жена, която се намира в опасно положение.
— Господине — отговори човекът с халата, — лицето, което е зад вас, не е просто жена…
Той се приближи до ухото на господин Дьо Малден и му каза съвсем тихо:
— Това е кралицата!
— Господине!
— Познах я.
Кралицата, която чу, или отгатна казаното току-що, дръпна господин Дьо Малден назад.
— Преди да продължим — каза тя, — предупредете краля, че съм разпозната.
Господин Дьо Малден за секунда изпълни заръката.
— Е, добре — каза кралят, — помолете този човек да дойде и да разговаря с мен.
Господин Дьо Малден се върна обратно. После, като помисли, че е безполезно да потайничи, каза:
— Кралят иска да говори с вас, господине.
Човекът въздъхна, събу пантофите си и с боси крака, за да вдига по-малко шум, тръгна към вратичката.
— Вашето име, господине? — попита най-напред кралят.
— Господин Дьо Префонтен, сир — отвърна той, колебаейки се.
— Какъв сте?
— Майор от кавалерията и рицар на кралския и военен орден на Свети Луи.
— В двойното си качество на майор и на рицар на ордена на Свети Луи вие два пъти сте ми давали клетва за вярност, господине. Така че ваш дълг е да ми помогнете в затруднението, в което се намирам.
— Разбира се — отвърна, заеквайки майорът, — но моля Ваше Величество да побърза, биха могли да ме видят.
— Ех, господине! — каза господин Дьо Малден. — Толкова по-добре, като ви видят! Няма да имате никога по-добър случай да изпълните дълга си!
Майорът, който изглежда не беше на същото мнение, издаде нещо като стон. Кралицата сви рамене от състрадание и нетърпеливо тропна с крак. Кралят й направи знак. После, обръщайки се към майора, подхвана:
— Господине, случайно да сте чули, че коне очакват една кола, която трябва да мине, и да сте виждали хусари, които са разположени в града от вчера?