— Да, сир, конете и хусарите са от другата страна на града. Конете са в странноприемницата „Великият монарх“. Хусарите вероятно са в казармата.
— Благодаря, господине… Сега се приберете у дома. Никой не ви е видял, така че нищо няма да ви се случи.
— Сир!
Без повече да го слуша, кралят протегна ръка на кралицата, за да й помогне да се качи обратно в колата, и обръщайки се към телохранителите, които чакаха заповедите му, каза:
— Господа, на капрата и към „Великият монарх“!
Двамата офицери заеха местата си и извикаха на пощальоните: „Към «Великият монарх»!“
Но в същия миг от гората излетя нещо като привидение на кон, един фантастичен конник, който им пресече пътя по диагонал и извика:
— Пощальони, нито крачка повече!
— Защо така? — попитаха пощальоните учудено.
— Защото возите краля, който бяга. Но в името на нацията ви нареждам да не мърдате!
Пощальоните, които вече бяха направили движение да подкарат колата, спряха, шепнейки:
— Кралят!
Луи XVI видя, че е настанал върховен миг.
— Кой сте вие, господине — провикна се той, — та раздавате заповеди тук?
— Обикновен гражданин… Само че представлявам закона и говоря от името на нацията. Пощальони, не мърдайте, нареждам ви за втори път! Вие ме познавате добре — аз съм Жан-Батист Друе, син на станционния надзирател от Сен-Менеулд.
— О, нещастникът! — викнаха двамата телохранители, скачайки от капрата с ловджийските си ножове в ръце. — Това е той!
Но преди краката им да стъпят на земята, Друе препусна по улиците на долния град.
— Ах! Шарни, Шарни! — прошепна кралицата. — Какво се е случило?
Тя влезе навътре в колата, почти безразлична към ставащото. Какво се беше случило с Шарни и как така бе оставил Друе да се измъкне? Вечната съдба!
Конят на господин Дандоан беше добър бегач, но Друе имаше двайсет минути преднина пред графа. Трябваше да се наваксат тези двайсет минути.
Шарни заби шпори в корема на коня си, конят подскочи, издиша пара през ноздрите си и се понесе с най-голяма бързина.
От своя страна, Друе, без да знае дали е преследван или не, препускаше в бесен кариер.
Само че Друе яздеше обикновен пощенски кон, а Шарни чистокръвно животно.
От това следваше, че за една левга Шарни навакса една трета от преднината на Друе.
Тогава Друе се усети, че е преследван, и удвои усилията си, за да се изплъзне от този, който заплашваше да го настигне.
На края на втората левга Шарни продължи да го настига по същия начин и Друе се обръщаше все по-често назад с нарастващо безпокойство. Друе беше тръгнал толкова набързо, че не беше взел никакво оръжие.
Обаче младият патриот не се плашеше от смъртта — той вече го беше доказал преди, — но се плашеше да не бъде спрян по пътя си, страхуваше се да не остави краля да избяга, страхуваше се да не му се изплъзне съдбовната възможност да стане знаменитост.
Имаше да измине още две левги, преди да стигне в Клермон. Но беше очевидно, че щеше да бъде настигнат към края на първата левга или по-точно на третата от тръгването му от Сен-Менеулд. И все пак, сякаш за да възбуди усърдието му, той чувстваше пред себе си колата на краля.
Казваме, че я чувстваше, защото, както знаем, беше някъде към девет часът вечерта и въпреки че бяха най-дългите дни в годината, нощта започваше да пада. Друе удвои ударите с шпорите и камшика. Той беше на не повече от три четвърти левга от Клермон, но и Шарни беше на не повече от двеста крачки от него.
Без никакво съмнение — Друе знаеше, че във Варен няма поща, — кралят щеше да продължи пътя си през Вердюн.
Друе започваше да се отчайва — преди да настигне краля, щеше да бъде настигнат сам.
На половин левга от Клермон той чуваше ясно галопиращия кон на Шарни, който го настигаше, и изцвилването на коня на Шарни отговаряше на изцвилването на неговия кон.
Трябваше да се откаже от гонитбата или да се реши да се изправи лице в лице срещу противника си. Но, както вече казахме, Друе нямаше оръжие, с което да се изправи срещу графа.
Изведнъж, когато Шарни беше на не повече от петдесет крачки от него, пощальоните, които се връщаха с разпрегнатите си коне, пресрещнаха Друе. Друе позна, че са същите, които караха колите на краля.
— А! Това сте вие… По пътя за Вердюн, нали?
— Какво!? — попитаха пощальоните.
— Питам ви — повтори Друе — дали колите, които карахте, потеглиха по пътя за Вердюн?
— Не — извикаха пощальоните, — по пътя за Варен.
Друе изрева от радост. Той беше спасен, а кралят беше изгубен!