Ако кралят беше продължил по пътя за Вердюн, той трябваше, понеже пътят вървеше по права линия от Сен-Менеулд за Вердюн, да следва този прав път. Но кралят беше поел по пътя от Клермон за Варен. Варенският път се отклоняваше наляво под почти остър ъгъл.
Друе се устреми в гората на Аргон, на която познаваше всички криволици. Минавайки напряко през гората, той щеше да спечели четвърт час преднина пред краля, освен това тъмнината щеше да го закриля.
Шарни, който познаваше общата топография на местността почти толкова добре, колкото и Друе, разбра, че Друе му се изплъзва и на свой ред нададе гневен вик. Почти едновременно с Друе той подкара коня си по тясната равнина, която отделяше пътя от гората, викайки:
— Стой! Стой!
Но Друе нямаше желание да отговори. Той се наведе над шията на коня си, подкарвайки го с шпори, нагайка и глас. Само да стигне гората, това е всичко, което му трябва, и е спасен!
Той стигна до гората. Само че, за да я достигне, трябваше да мине на десет крачки от Шарни. Шарни извади единия от пистолетите си и се прицели в Друе.
— Спри! — каза му той. — Или си мъртъв!
Друе се наведе още повече над шията на коня си и го подкара още по-бързо. Шарни натисна спусъка, но искрите от кремъка, ударил се в подсипа, просветнаха самотно в тъмнината. Побеснял, Шарни хвърли пистолета си по Друе, извади втория и се хвърли в гората след беглеца, съзирайки го пред дърветата, стреля втори път, но както и първия, пистолетът му засече!
Тогава той си спомни, че когато се отдалечаваше в галоп, господин Дандоан му беше извикал нещо, което той не беше разбрал.
— Ах, сбъркал съм коня! — каза той. — И, разбира се, той ми е викнал, че пистолетите на коня, който вземам, не са заредени. Няма значение, ще настигна този негодник и ако трябва, ще го удуша със собствените си ръце!
И той отново се хвърли в преследване на сянката, която се виждаше все още в тъмнината.
Но едва беше изминал стотина крачки в тази гора, която не познаваше, когато конят му пропадна в една яма. Шарни се изтърколи презглава, стана, скочи отново в седлото, но Друе беше изчезнал!
Ето как Друе се изплъзна на Шарни. Ето как се появи на пътя, подобен на заплашително привидение, заповядвайки на пощальоните, возещи краля, да не правят нито крачка повече.
Пощальоните се спряха, понеже Друе ги беше призовал в името на нацията, което започваше да има по-могъщо влияние от името на краля.
Едва Друе бе навлязъл в долния град, когато в замяна на шума от копитата на неговия кон, се шум от галопиращи копита, който се приближаваше. Изидор се появи от същата улица, по която бе поел Друе. Неговите сведения бяха същите като онези, които беше дал господин Дьо Префонтен:
Конете на господин Дьо Шоазьол и господата Дьо Буйе и Дьо Режкур са на другия край на града в странноприемницата „Великият монарх“.
Третият офицер, господин Дьо Рориж, е в казармата, заедно с хусарите.
Един момък от малко кафене, който затваряше заведението си, му беше дал тези уж точни подробности. Но вместо радостта, която мислеше, че ще донесе на знаменитите пътници, той ги намери потънали в най-дълбоко вцепенение. Господин Дьо Префонтен се вайкаше. Двамата телохранители заплашваха нещо невидимо и непознато. Изидор спря насред разказа си…
— Какво е станало, господа? — попита той.
— Не видяхте ли по тази улица един човек, който минава в галоп?
— Да, сир — каза Изидор.
— Е, добре, този човек беше Друе — каза кралят.
— Друе! — провикна се Изидор с дълбока болка в сърцето. — Тогава брат ми е мъртъв!
Кралицата нададе вик и скри лице в дланите си.
90.
Кулата за пътна такса на Варенския мост
Настъпи миг на неизразимо отчаяние сред всички тези нещастници, заплашени от непозната, но ужасна опасност и спрели насред големия път. Изидор пръв се отърси от него.
— Сир! — каза той. — Жив или мъртъв, нека не мислим повече за брат ми, да помислим за Ваши Величества. Нямаме нито миг за губене. Пощальоните знаят къде се намира странноприемницата „Великият монарх“. В галоп към страноприемницата „Великият монарх“!
Но пощальоните не помръднаха.
— Не чухте ли? — попита ги Изидор.
— Чухме и още как.
— Е, добре, защо не тръгваме?
— Защото господин Друе забрани.
— Какво! Господин Друе бил забранил? И когато кралят заповядва, а господин Друе забранява, вие ще се подчините на господин Друе?
— Ние се подчиняваме на нацията.
— Хайде, господа — каза Изидор на двамата си другари, — има моменти, когато животът на един човек не струва нищо. Заемете се с по един от тези хора. Аз се заемам с онзи — ние сами ще караме.