— Ще ни извините, господине — каза прокурорът на общината, обръщайки се към краля, — но се разнесе слух, че Негово величество Луи XVI е избягал и наш дълг е да се убедим дали това е вярно.
— Да се убедите дали е вярно? — провикна се Изидор. — Ако е вярно, че тази кола вози краля, вие би трябвало да сте в краката на краля. Ако ли пък, напротив, вози само едно обикновено частно лице, с какво право го задържате?
— Господине — каза Сос, продължавайки да се обръща към краля, — на вас говоря. Ще ми окажете ли честта да ми отговорите?
— Сир — каза съвсем тихо Изидор, — печелете време. Господин Дьо Дамас и неговите драгуни несъмнено ни следват и няма да се забавят да пристигнат.
— Имате право — рече кралят.
После отговори на господин Сос:
— И ако паспортите ни са в ред, ще ни оставите ли да продължим пътя си?
— Разбира се — каза Сос.
— Е, добре тогава, госпожо баронесо — каза кралят, обръщайки се към госпожа Дьо Турзел, — имайте добрината да потърсите паспорта си и да го дадете на тези господа.
Госпожа Дьо Турзел разбра какво искаше да каже кралят с думите: „Имайте добрината да потърсите паспорта си.“ Тя наистина се захвана да търси, но в онези джобове, където не беше.
— Ей! — каза един нетърпелив и изпълнен със заплаха глас. — Добре виждате, че те изобщо нямат паспорт!
— И още как, господа — каза кралицата, — имаме си един. Но като не знаеше, че ще ни го искат, госпожа баронеса Дьо Корф не знае какво е направила с него.
Нещо като дюдюкане се надигна сред тълпата, показващо, че няма да се остави да я изиграят с увъртания.
— Има нещо много по-просто от всичко това — каза Сос. — Пощальони, откарайте колата пред магазина ми. Тези господа и тези дами ще влязат у дома и там всичко ще се изясни. Пощальони, напред! Господа национални гвардейци, придружете колата.
Тази покана приличаше твърде много на заповед, за да се опитат да я отклонят.
Впрочем и да бяха опитали, вероятно нямаше да успеят. Камбаните продължаваха да бият тревога, барабанът продължаваше да бие и тълпата, заобиколила колата, всеки миг нарастваше. Колата потегли.
— О! Господин Дьо Дамас! Господин Дьо Дамас! — прошепна кралят. — Дано само да пристигне, преди да бъдем в тази проклета къща.
Кралицата не казваше нищо. Тя мислеше за Шарни, сподавяше въздишките си и сдържаше сълзите си.
Стигнаха до вратата на магазина на Сос, без да са чули да се говори за господин Дьо Дамас.
Какво се бе случило там и кой пречеше на този благородник, на чиято преданост знаеха, че могат да разчитат, да изпълни заповедите, които му бяха дадени, и да сдържи даденото от него обещание? Ние ще разкажем с две думи, за да не оставим неосветлен нито един въпрос от тази печална история.
Ние оставихме господин Дьо Дамас, когато заповядваше да свирят за поход тръбачите, които за по-голяма сигурност беше задържал в квартирата си. В момента, когато се чуха първите звуци на тръбите, той вземаше парите от чекмеджето на секретера си. И като взе парите, той извади от чекмеджето няколко документа, които не искаше нито да остави след себе си, нито да носи със себе си. Беше зает да се погрижи за тях, когато вратата на стаята се отвори и няколко членове на общинската управа се появиха на прага. Един от тях се приближи към графа.
— Какво искате от мен? — попита той, много учуден от неочакваното посещение, изправяйки се, за да скрие чифт пистолети, поставени на полицата на камината.
— Господин графе — отвърна учтиво, но твърдо един от посетителите, — бихме желали да знаем защо тръгвате по това време.
— Ами, много просто, господине — отвърна той. — Тръгвам по това време, защото получих заповед.
— И къде отивате, господин полковник? — настоя този, който разпитваше.
Господин Дьо Дамас впери в него все по-учудения си поглед.
— Къде отивам ли? Най-напред и самият аз не знам. После, и да знаех, нямаше да ви кажа.
Делегатите на общинската управа се спогледаха и се окуражаваха един друг с жестове, така че този, който бе започнал да говори с господин Дьо Дамас, продължи:
— Господине — каза той, — желанието на общинските власти на Клермон е да тръгнете не тази вечер, а едва утре сутринта.
Господин Дьо Дамас се усмихна с онази неприятна усмивка на войник, от когото искат, било поради невежество, било с надеждата да го сплашат, нещо несъвместимо със законите на дисциплината.
— А! — каза той. — Значи, желанието на общинската управа на Клермон е да остана чак до утре сутринта?
— Да.
— Е, добре, господине, кажете на общинската управа на Клермон, че с най-голямо съжаление отказвам на желанието й, предвид че нито един закон — поне от известните ми, — не дава власт на общинската управа на Клермон да пречи на движението на войските. Що се отнася до мен, аз мога да получавам заповеди само от своя военен командир и ето заповедта ми за заминаване.