91.
Къщата на господин Сос
Къщата на господин Сос, поне това, което видяха знаменитите затворници и техните другари по нещастие, се състоеше от един магазин за подправки, в дъното на който през стъклена преграда се виждаше трапезария, откъдето можеше, седейки на масата да се наблюдават купувачите, които влизат в магазина, влизане, за което предупреждаваше едно звънче, окачено за да сигнализира при отварянето на една ниска врата с прозорче, като онези, които затварят през деня магазините в провинцията, които техните собственици, било от пресметливост, било от скромност изглежда нямаха правото да изваждат на показ пред погледа на минувачите.
В единия ъгъл на магазинчето ъгловата дървена стълба водеше към първия етаж, който се състоеше от две стаи. Първата, представляваща част от магазина, беше пълна с вързопи, натрупани по земята, свещи, окачени по стените, захарни буци, подредени на полицата на камината. Втората беше спалнята на собственика на сградата, събуден от Друе, която още носеше следите от безредие, причинено от внезапното събуждане.
Полуоблечената госпожа Сос излезе от първата стая, пресече втората и се появи в горния край на стълбата в момента, когато най-напред кралицата, после кралят, след него принцът и принцесата и най-накрая госпожа Елизабет и госпожа Дьо Турзел минаваха през прага на магазина.
Предшествайки на няколко крачки пътниците, прокурорът на общината беше влязъл пръв.
Повече от стотина души, придружаващи колата, останаха пред къщата на господин Сос, която беше разположена на един малък площад.
— Е, какво? — каза кралят, влизайки.
— Добре, господинът беше споменал за паспорт — отвърна Сос. — Ако дамата, за която казахте, че е господарката на колата, би желала да покаже паспорта си, ще го занеса в общината, където съветът е събран, за да се види дали е валиден.
Понеже паспортът даден за госпожа Дьо Корф на граф Дьо Шарни и от граф Дьо Шарни на кралицата, беше редовен, кралят направи знак на госпожа Дьо Турзел да го даде.
Тя извади скъпоценния документ от джоба си, предаде го в ръцете на господин Сос, който натовари жена си да окаже гостоприемство на тези тайнствени гости и тръгна към кметството.
Духовете бяха твърде разгорещени, тъй като Друе присъстваше на заседанието. Господин Сос влезе с паспорта. Всеки знаеше, че пътниците са отведени в дома му, и с влизането му настъпи изпълнена с любопитство тишина.
Той положи паспорта пред кмета. Понеже вече предадохме съдържанието на паспорта и читателите го знаят, няма защо да го повтаряме. Така че, след като го прочете, кметът каза:
— Господа, паспортът е напълно редовен.
— Редовен? — повториха девет-десет гласа с учудване.
И в същото време ръцете се протегнаха, за да го получат.
— Разбира се, че е редовен — каза кметът, — след като носи подписа на краля!
И той бутна паспорта към протегнатите ръце, които веднага го сграбчиха. Но Друе почти го изтръгна от ръцете, които го държаха.
— Подписан от краля! — каза той. — Но подписан ли е от Националното събрание?
— Да — каза един от съседите му, който четеше паспорта заедно с него на светлината на една свещ, — ето подписите на членовете на един от комитетите.
— Съгласен съм — продължи Друе, — но има ли го подписа на председателя? И впрочем — отряза младият патриот — въпросът не е в това. Пътниците не са госпожа Корф, дама от Русия, нейните деца, интендантът й, двете й компаньонки и трима прислужници. Пътниците са кралят, кралицата, дофинът, принцесата, госпожа Елизабет, някаква важна дама от двора и трима куриери, кралското семейство, в края на краищата! Искате или не искате да оставите кралското семейство да напусне Франция?
Въпросът се поставяше на истинската гледна точка. Но, поставен така, той ставаше само по-труден за решаване от бедните общински служители на един треторазреден град като Варен. Тогава започна обсъждането, което заплашваше да стане продължително, а прокурорът на общината реши да остави общинските служители да си обсъждат и се върна у дома си.
Той намери пътниците прави в магазина. Госпожа Сос беше настояла да се качат в стаята й, да седнат и да си вземат нещо. Но те бяха отказали. Струваше им се, че настанявайки се в тази къща, сядайки и приемайки нещо за ядене или пиене, те щяха да направят отстъпка на онези, които ги бяха арестували, и да се откажат от онова скорошно тръгване, обект на всичките им желания.