Всичките им желания бяха, така да се каже, отложени до завръщането на господаря на къщата, който щеше да им съобщи решението на общинския съвет по така важния въпрос за паспорта. Изведнъж го видяха да разбива тълпата, струпала се пред вратата, и с усилие да се прибира в дома си. Кралят направи три крачки насреща му.
— Е, какво? — попита той с безпокойство, което напразно се силеше да скрие и което личеше въпреки волята му. — Какво става с паспорта?
— Трябва да кажа — отвърна господин Сос, — че в този момент паспортът е причина за тежка дискусия в общинския съвет.
— И защо? — попита Луи XVI. — Да не би случайно да се съмняват във валидността му?
— Не. Но се съмняват, че наистина принадлежи на госпожа Дьо Корф и се разнася слухът, че в действителност имаме щастието да приемем между стените си краля и неговото семейство…
Луи XVI за миг се поколеба с отговора. После взе окончателно решение.
— Е, добре, да, господине! — каза той. — Аз съм кралят! Ето кралицата, ето и децата ми! И ви моля да се отнасяте към нас с уважението, което французите винаги са проявявали спрямо кралете си!
Както казахме, вратата към улицата беше останала отворена. Голям брой любопитни се беше струпал около тази врата. Думите на краля бяха чути не само вътре, но и отвън.
За нещастие, макар и този, който ги бе произнесъл, да го бе направил с известно достойнство, сивата дреха, с която беше облечен, бархетния му жакет, панталоните и сивите чорапи, както и перуката ала Жан-Жак Русо, които носеше, ни най-малко не отговаряха на това достойнство.
Наистина не беше това начинът — кралят на Франция да се разкрие изпод тази недостойна маскировка! Кралицата усети впечатлението, направено на множеството, и по лицето й плъзна червенина.
— Да приемем това, което госпожа Сос ни предложи, и да се качим на етажа — каза тя бързо.
Госпожа Сос взе светилника и се хвърли към стълбите, за да покаже пътя на знаменитите си гости.
През това време новината, че наистина кралят е във Варен и че признанието за това е направено от собствената му уста, литна като птица и се разнесе из улиците на града.
Един човек влезе съвсем слисан в общината.
— Господа — каза той, — пътниците, задържани в дома на господин Сос, са наистина кралят и кралското семейство! Чух признанието за това от собствената уста на краля!
— Е, добре, господа — провикна се Друе, — какво ви казвах?
В същото време из града се носеше силен шум, барабанът продължаваше да бие, камбаните звъняха тревожно. А сега как всичките шумове не привлякоха изобщо към центъра на града и близо до бегълците господин Дьо Буйе и господин Дьо Режкур и техните хусари, разположени във Варен, за да подкрепят краля? Ще разкажем и това.
Към девет часа вечерта двамата млади офицери току-що се бяха прибрали в странноприемницата „Великият монарх“, когато чуха шума от една кола. И двамата бяха в една зала на мецанина и изтичаха към прозореца. Колата бе един обикновен кабриолет. При все това двамата благородници бяха готови, ако е необходимо, да накарат да изведат конете за смяна.
Но пътникът, когото видяха, не беше кралят. Това беше една смешна личност с шапка с голяма периферия на главата, навлечен смешно с едно огромно наметало. Те направиха крачка назад, когато този пътник извика:
— Ей! Господа! Един от вас не е ли господин кавалерът Жюл дьо Буйе?
Кавалерът се спря в отстъплението си.
— Да, господине — каза той, — това съм аз.
— В такъв случай — каза човекът с наметалото и широкополата шапка — имам да ви казвам много неща.
— Господине — каза кавалерът Дьо Буйе, — готов съм да ви изслушам, макар и да нямам честта да ви познавам. Но направете си труда да слезете от колата си и да влезете в този хан, за да се запознаем.
— На драго сърце, господин кавалер, на драго сърце! — извика човекът с наметалото.
И той скочи от колата, без да докосне стъпалото й и влезе стремително в странноприемницата. Кавалерът забеляза, че човекът изглежда много уплашен.
— Ах, господин кавалер! — каза непознатият. — Ще ми дадете конете, които имате тук, нали?
— Какво! Конете, които имам тук? — отвърна господин Дьо Буйе на свой ред съвсем слисан.
— Да! Да! Вие ще ми ги дадете! Няма нужда нищо да криете от мен… Аз съм вътре, аз знам всичко!
— Господине, позволете да ви призная, че изненадата ми пречи да ви отговоря — подхвана господин Дьо Буйе — и че не разбирам нито дума от това, което благоволихте да кажете.
— Повтарям ви, че зная всичко — настоя пътникът. — Кралят е тръгнал от Париж вчера вечерта… Но изглежда не е могъл да продължи пътя си. Вече предупредих господин Дьо Дамас и той изтегли постовете си — драгунският полк се разбунтува. Имаше безредици в Клермон… Беше ми много трудно да премина, казвам ви!