— Но, в края на краищата — каза господин Дьо Буйе, — кой сте вие, който ми говорите?
— Аз съм Леонар, фризьорът на кралицата. Как! Не ме ли познавате? Представете си, господин Дьо Шоазьол ме отведе със себе си въпреки волята ми… Отнесох му диамантите на кралицата и на госпожа Елизабет и като си помисля, господине, че брат ми, с чието наметало и шапка съм, не знае какво се е случило с мен, че онази бедна госпожа Дьо л’Ааж ме чакаше вчера, за да я фризирам, все още ме чака до това време! О! Боже мой! Боже мой, каква е цялата тази история!
И Леонар се разходи из залата, вдигайки отчаяно ръце към тавана. Господин Дьо Буйе започваше да разбира.
— А! Значи вие сте господин Леонар — каза той.
— Разбира се, че съм Леонар — подхвана пътникът, изхвърляйки по маниера на важните личности званието, което му беше дал кавалерът Дьо Буйе, — и тъй като сега ме познавате, ще ми дадете конете, нали?
— Господин Леонар — продължи кавалерът, упорствайки да накара знаменития фризьор да се върне към обикновената класа на смъртните, — конете, които имам тук, принадлежат на краля и никой, освен краля, няма да си послужи с тях!
— Но след като ви казвам, господине, че няма вероятност кралят да мине…
— Това е вярно, господин Леонар. Но кралят може и да мине и ако мине и не намери конете си и аз му кажа, че съм ви ги дал, може би той ще ми отговори, че просто му се отплащам по твърде лош начин.
— Как! По лош начин! — каза Леонар. — Вие мислите, че в такова извънредно положение, в каквото сме, кралят ще ме укори, че съм взел конете му?
Кавалерът не можа да сдържи усмивката си.
— Не твърдя, че кралят ще ви укори, че сте взели конете му. Но е съвсем сигурно, че ще реши, че аз съм сгрешил, като съм ви ги дал.
— Аха! Аха! — каза Леонар. — По дяволите! Не бях погледнал въпроса от тази му страна! Значи ми отказвате конете, господин кавалер?
— Положително. Леонар въздъхна.
— Но поне — продължи да настоява той — можете да се заемете да ми уредите коне.
— А! Що се отнася до това, драги господин Леонар — каза господин Дьо Буйе, — нямам нищо против!
Наистина Леонар беше твърде досаден гост, който не само говореше високо, но и придружаваше думите си с най-изразителни жестове, които, благодарение на огромната периферия на шапката му и извънмерната ширина на наметалото му, приемаха толкова гротескна форма, че смешното в нея се отразяваше много или малко на събеседниците му.
Така че господин Дьо Буйе не можеше да не бърза да се отърве от Леонар.
Затова той накара да повикат съдържателя на странноприемницата „Великият монарх“, помоли го да проучи за коне, които могат да откарат пътника до Дюн, и като даде нарежданията си, остави Леонар на късмета му, казвайки му, което си беше истина, че отива за новини.
Двамата офицери, господин Дьо Буйе и господин Дьо Режкур, действително се върнаха в града, пресякоха го целия, изминаха четвърт левга по пътя за Париж, не видяха и не чуха нищо и като започнаха на свой ред да си мислят, че кралят, който закъсняваше с осем или десет часа, няма да мине, се върнаха в странноприемницата. Леонар току-що бе тръгнал. Биеше единайсет часът. Вече твърде обезпокоени дори преди да са чули онова, което им каза фризьорът на кралицата, те бяха изпратили освен това към девет часа и четвърт един ординарец. Това беше онзи ординарец, който пресрещна колите на излизане от Клермон и който ние видяхме да пристига при господин Дьо Дамас.
Двамата офицери чакаха чак до полунощ. В полунощ се хвърлиха на леглата, но напълно облечени. В дванайсет и половина бяха събудени от камбанната тревога, от барабанния бой и виковете.
Те подадоха глави през прозореца на странноприемницата и видяха как целият град, гълчейки, тичаше или по-скоро връхлиташе по посока на общината.
Множество въоръжени хора тичаха в същата посока. Едни от тези хора носеха бойни пушки, други двуцевки, трети просто се бяха въоръжили със саби, шпаги или пистолети.
Двамата благородници отидоха при конюшните и започнаха с това, че накараха да изведат конете на краля, които за всеки случай отведоха извън града. След като пресечеше града, кралят щеше да ги намери там. После се върнаха, за да намерят собствените си коне, които отведоха при конете за краля, пазени от пощальоните.
Но тези отивания и връщания събудиха подозрения и за да излязат от странноприемницата със собствените си коне, им се наложи да издържат нещо като схватка, в която по тях гръмнаха две-три пушки.
В същото време сред виковете и заплахите те бяха научили, че кралят току-що е арестуван и отведен у прокурора на общината.