— Ние сме спасени! — прошепна тя в ухото на госпожа Елизабет.
— Бог го иска! — отвърна светата кралска овчица, която отдаваше на Бога и доброто, и злото, и надеждата, и отчаянието.
Кралят се изправи и зачака.
Общинските служители се спогледаха неспокойно.
В този момент се чу силен шум от преддверието, пазено от селяни с празни пушки. Последваха няколко разменени думи, после борба и господин Дьо Шоазьол, без шапка и с шпага в ръка, се появи на прага на вратата.
Над рамото му се виждаше бледото, но решително лице на господин Дьо Дамас.
В погледа на двамата офицери се четеше такава заплаха, че делегатите на комуната се отдръпнаха, оставяйки свободно пространството, разделящо новодошлите от краля и кралското семейство.
Когато те влязоха, вътрешността на стаята представляваше следната картина.
В средата имаше маса, върху която бяха сервирани начената бутилка вино, хляб и няколко чаши.
Кралят и кралицата, прави, слушаха депутатите на комуната. Близо до прозореца стояха госпожа Елизабет и принцесата. Върху наполовина разтуреното легло спеше дофинът, изтощен от умора. До него беше седнала госпожа Дьо Турзел, която беше облегнала глава на двете си ръце, а зад нея, прави, стояха госпожите Брюние и Дьо Ньовил. Най-накрая двамата телохранители и Изидор дьо Шарни, смазани от мъка и умора, се губеха в полумрака в дъното, полуизлегнали се на столовете. Като видя господин Дьо Шоазьол, кралицата пресече стаята по цялата й дължина и хващайки ръката му, каза:
— Ах, господин Дьо Шоазьол, това сте вие!… Бъдете добре дошъл!
— Уви, госпожо! — каза херцогът. — Идвам твърде късно, струва ми се.
— Няма значение, щом сте дошли с добра компания.
— Ах, госпожо, напротив! Ние сме почти сами. Господин Дандоан е бил задържан с драгуните си пред общината на Сен-Менеулд, а господин Дьо Дамас е бил изоставен от неговите.
Кралицата тъжно поклати глава.
— Но — продължи господин Дьо Шоазьол — къде е кавалерът Дьо Буйе? Къде е господин Дьо Режкур?
И господин Дьо Шоазьол ги потърси с поглед наоколо. В това време се приближи кралят.
— Тези господа не съм ги забелязал — каза той.
— Сир — каза господин Дьо Дамас, — давам ви честната си дума, че ги мислех за убити при колата ви.
— Какво ще правим? — попита кралят.
— Ще ви спасяваме, сир — каза господин Дьо Дамас. — Дайте вашите заповеди.
— Сир — подхвана господин Дьо Шоазьол, — имам тук четирийсет хусари. Те са изминали двайсет левги през деня, но още могат да стигнат до Дюн.
— Ами ние? — попита кралят.
— Чуйте ме, сир — отвърна господин Дьо Шоазьол, — ето, както мисля, единственото нещо, което може да се направи. Както ви казах, разполагам с четирийсет хусари. Ще сваля седмина от конете, вие ще се качите на един от тези коне, държейки дофина на ръце. Кралицата ще се качи на втория кон, госпожа Елизабет на третия, принцесата на четвъртия, госпожите Дьо Турзел, Дьо Ньовил и Брюние, които вие не искате да изоставите, ще се качат на другите три… Ние ще ви заобиколим с трийсет и тримата хусари, останали по конете си. Ще пробием път с удари със сабите и така ще имаме шанс за спасение. Но размислете добре, сир, тази мярка трябва да се предприеме на мига, ако ще я предприемате, защото след час, след половин час, може би и след четвърт час моите хусари ще бъдат спечелени от противоположната кауза!
Господин Дьо Шоазьол замълча, очаквайки отговор от краля. Кралицата изглежда беше съгласна с плана и с очи, вперени в Луи XVI, усърдно го питаше. Но той, напротив, сякаш избягваше очите на кралицата и влиянието, което тя би могла да му окаже. Най-накрая, гледайки господин Дьо Шоазьол в лицето, каза:
— Да, зная, че това е начин и дори може би единственият. Но можете ли да ми гарантирате, че при това неравенство на силите — трийсет и трима души срещу седем-осемстотин, някой пушечен изстрел няма да убие сина ми или дъщеря ми, или кралицата, или сестра ми?
— Сир — отвърна господин Дьо Шоазьол, — ако се случи подобно нещастие, защото сте последвали съвета ми, не ми остава друго, освен да се самоубия пред очите на Ваше Величество.
— Е, добре тогава — каза кралят, — вместо да си губим времето с такива крайни планове, нека поразмишляваме хладнокръвно.
Кралицата въздъхна и направи две или три крачки назад. В този момент, когато тя не криеше съжалението си, срещна Изидор, който, привлечен от шума на улицата и непрестанно надявайки се, че този шум е причинен от идването на брат му, се беше приближил до прозореца. Те размениха съвсем тихо две или три думи и Изидор се устреми навън от стаята.
Кралят продължи, сякаш беше пропуснал станалото между Изидор и кралицата.