Слушателите се задоволиха да направят утвърдителен знак с глави. Тази преданост, стигаща до смърт, така простичко предложена, беше приета със същата простота.
— Е, добре, господа, ето какво смятам, че трябва да се направи — продължи господин Дьо Шоазьол. — При първия изстрел, който чуем, при първите викове, които отекнат навън, ние ще се хвърлим в първата стая. Ще убием всеки, когото намерим там, ще превземем стълбите и прозорците… Има три прозореца — трима от нас ще ги защитават. Другите седем ще се разположат на стълбата, чиято форма на раковина я прави лесна за защита, защото сам човек може да я устои срещу петима-шестима нападатели. Дори труповете на онези от нас, които бъдат убити, ще послужат като прикритие за останалите. Можем да се обзаложим на сто срещу едно, че войската ще стане господар на града, преди да ни изколят до последния човек, и тогава ще заемем в историята място, което ще бъде твърде добра награда за нашата преданост.
Младежите си стиснаха ръце, както би трябвало да са правили спартанците преди битка, след което всеки зае бойния си пост: двамата телохранители и Изидор дьо Шарни — за когото пазеха място въпреки отсъствието му, — при трите прозореца, гледащи към улицата; господин Дьо Шоазьол в долната част на стълбата; след него граф Дьо Дамас; после господин Дьо Флориак, господин Фук и двамата други подофицери от драгунския полк, които бяха останали верни на господин Дьо Дамас.
В момента, когато окончателно решиха разположението си, от улицата се чу шум.
Това беше втора делегация, съставена от Сос — който изглежда беше основният елемент от всички делегации, — от коменданта на Националната гвардия Аноне и трима-четирима общински служители.
Те накараха да съобщят за тях и кралят, мислейки, че идват да му кажат, че конете са най-накрая при колата, накара да ги въведат. Делегацията влезе. Младите офицери, които тълкуваха всеки жест, всеки знак, всяко движение, помислиха, че виждат върху лицето на Сос колебание, а по това на Аноне — волева решителност, които не им се сториха добро предзнаменование.
В същото време Изидор дьо Шарни се качи отново, каза съвсем тихо няколко думи на кралицата и слезе стремително обратно. Кралицата направи крачка назад и се хвана, цялата пребледняла, за леглото, на което спяха децата й. Колкото до краля, той гледаше изпитателно пратениците на комуната и чакаше те да му заговорят. Но те, без да говорят, се поклониха пред него. Луи XVI се направи, че се е заблудил относно намеренията им.
— Господа — каза той, — французите са само заблудени и тяхната привързаност към краля им е истинска. Така че, уморен от продължителните оскърбления, които трябваше да понасям в Париж, реших да се оттегля в дъното на моите провинции, където още живее пламъкът на свещената преданост. Там съм уверен, че ще намеря старата любов на моя народ към неговите господари.
Пратениците се поклониха отново.
— И съм готов да дам доказателство за доверието в моя народ — продължи кралят. — Така че ще взема оттук половината мъже от Националната гвардия и половината редовни войски и този ескорт ще ме придружи чак до Монмеди, където съм решил да се оттегля. Следователно, господин комендант, моля ви да изберете лично вие хората, които ще ме придружават, от вашата национална гвардия и да накарате да впрегнат конете в колата ми.
Настана миг на мълчание, през който без съмнение Сос очакваше, че Аноне ще заговори, а Аноне чакаше Сос да вземе думата. Най-накрая, покланяйки се, Аноне отговори:
— Сир, с най-голяма радост бих се подчинил на заповедите на Ваше Величество. Но има един член на конституцията, забраняващ на краля да излиза от кралството и на добрите французи да подпомагат бягството му.
Кралят потрепери.
— Следователно — продължи Аноне, правейки с ръка знак, за да помоли краля да го остави да довърши, — общината във Варен реши, че преди да разреши на краля да премине по-нататък, ще изпрати куриер в Париж и ще изчака отговора на Националното събрание.
Кралят усети как пот избива по челото му, докато кралицата хапеше от нетърпение бледите си устни, а госпожа Елизабет вдигаше очи и ръце към небето.
— Нито дума повече, господа! — каза кралят с онова достойнство, което се проявяваше у него, когато бъде докаран до крайност. — Нима вече не мога да отида там, където ми харесва? В такъв случай аз съм повече роб, отколкото който и да е от поданиците ми!
— Сир — отвърна комендантът на Националната гвардия, — вие винаги сте господарят. Само че всички хора — и кралете, и обикновените граждани, — са обвързани от клетвите си. Вие сте дали клетва, подчинете се пръв на закона, сир. С това няма само да дадете голям пример, но и ще изпълните едно благородно задължение.