В това време господин Дьо Шоазьол питаше с очи кралицата и след утвърдителния отговор на немия въпрос, който й бе отправил, слезе на свой ред. Кралят разбра, че ако преглътне този бунт — а от негова гледна точка това си беше бунт от страна на общинските власти на едно село, — е загубен.
Впрочем той познаваше същия този революционен дух, който Мирабо искаше да срази в провинцията и който обаче кралят вече беше видял насреща в Париж на четиринайсети юли, на пети и шести октомври и на осемнайсети април, в онзи ден, когато кралят бе решил да направи един опит със свободата си и бе поискал да отиде в Сен Клу, но народът не позволи.
— Господа — каза той, — това си е насилие. Но аз не съм толкова сам, колкото изглежда. Имам пред вратата четирийсет души, които са ми верни, а около Варен десет хиляди войници. Така че, господин комендант, нареждам ви да накарате незабавно да впрегнат конете в колата ми. Чуйте ме, заповядвам ви го, искам го.
Кралицата се приближи до краля и му каза съвсем тихо:
— Добре! Добре, сир! Нека рискуваме живота си, но да не губим честта и достойнството си.
— И какво ще последва, ако откажем да се подчиним на Ваше Величество? — попита комендантът на Националната гвардия.
— Ще последва това, господине, че ще прибягна към сила и че вие ще бъдете отговорен за кръвта, която аз отказвам да се пролее и която в такъв случай в действителност ще бъде пролята от вас.
— Е, добре, така да бъде, сир! — каза комендантът. — Опитайте да извикате хусарите си. Аз пък ще повикам Националната гвардия.
И на свой ред слезе долу.
Кралят и кралицата се спогледаха почти уплашено. Може би и двамата биха рискували с едно върховно усилие, ако, отстранявайки бабата, която продължаваше да се моли в подножието на леглото, жената на прокурора Сос не се беше приближила и не беше казала на кралицата със суровостта и откровеността на жена от народа:
— Така значи! Вие сте кралицата, нали, госпожо?
Кралицата се обърна, чувствайки уязвено достойнството си от това повече от фамилиарно обръщение.
— Ами да — каза тя, — поне така си мислех допреди час.
— Е, добре, ако вие сте кралицата — продължи госпожа Сос, без да се смути, — на вас ви дават двайсет и четири милиона, за да си седите на мястото. Мястото е добро, както ми се струва, и е добре платено. Защо искате да го напуснете?
Кралицата нададе вик на болка и се обърна към краля.
— О, господине! — каза тя. — Край, край, по-скоро край, отколкото подобно унижение!
И като взе дофина, заспал на леглото си, тя изтича при прозореца, отвори го и каза:
— Господине, да се покажем на народа и да видим дали е изцяло обхванат от тази гангрена. В такъв случай ще се обърнем към войниците и ще ги окуражим с думи и жестове. Това е най-малкото, което заслужават онези, които ще умрат за нас!
Кралят машинално я последва и се появи заедно с нея на балкона.
Целият площад, по който се плъзгаха погледите на Луи XVI и Мария-Антоанета, представляваше едно зрелище.
Половината от хусарите на господин Дьо Шоазьол бяха на конете си, останалите бяха слезли. Онези, които бяха слезли, останаха подмамени, изгубени, потънали сред групите от буржоа, а конете им бяха отведени в различни посоки. Те вече бяха спечелени за нацията. Другите, които бяха по конете си, изглежда все още се подчиняваха на господин Дьо Шоазьол, който държеше реч на немски, но все пак половината от техните другари липсваха.
Отделно Изидор дьо Шарни, с ловджийския си нож в ръка, изглеждаше чужд на цялото това вълнение и чакаше един човек, както ловец дебне дивеча от засада.
Викът: „Кралят! Кралят!“, отекна веднага, нададен от петстотин гърла. Наистина кралят и кралицата се бяха появили на прозореца и както казахме, кралицата държеше дофина на ръце.
Ако Луи XVI беше облечен като крал или по военному, ако бе държал в ръката си скиптър или шпага, ако бе заговорил на тълпата с онзи силен и величествен глас, който по онова време все още се струваше на народа глас Божи или поне на негов пратеник, слязъл от небето, той би успял да придобие онова влияние над тълпата, на което се надяваше.
Но в изгряващия ден, в светлината на онзи неверен здрач, който загрозяваше дори красотата, кралят, облечен като прислужник в сивите си дрехи, без пудра и с онази отвратителна перука, за която вече говорихме, блед, омазнен, с тридневна брада и дебели устни, с мътен поглед, който не изразяваше никаква мисъл, нито тираничен, нито бащински, кралят, който проблейваше поредно думите: „Господа! Децата ми!“. Ах, това изобщо не беше онова, което очакваха да се появи на балкона приятелите на монархията и дори нейните неприятели.