И все пак господин Дьо Шоазьол извика: „Да живее кралят!“ Изидор дьо Шарни извика: „Да живее кралят!“, и престижът на монархията все още беше такъв, че въпреки този вид, така малко съответстващ на представата, която имаха за господаря на едно голямо кралство, няколко гласа в тълпата повториха: „Да живее кралят!“
Но им отговори един вик, нададен от коменданта на Националната гвардия, който бе повторен по различен начин и имаше много по-могъщо ехо; това беше викът: „Да живее нацията!“
В този час викът представляваше бунт и кралят и кралицата можаха да видят, че той беше нададен от част от хусарите. Мария-Антоанета на свой ред нададе нещо като вик на ярост и притискайки към гърдите си дофина, бедно дете, несъзнаващо величието на ставащите събития, се наведе през балкона и предъвквайки я между зъбите си, изплю към тълпата тази дума:
— Негодници!
Някои я чуха и отговориха със заплахи. Площадът вече представляваше само една голяма бъркотия и силен вик.
Отчаян, господин Дьо Шоазьол искаше да го убият. Той опита едно последно усилие.
— Хусари! — викна той. — В името на честта, спасете краля!
Но в този момент, един нов актьор, заобиколен от двайсетина въоръжени мъже, излезе устремно на сцената. Това беше Друе, излизащ от общината, където бе накарал да вземат решение, според което кралят не може да продължи пътя си.
— А! — викна той, вървейки към господин Дьо Шоазьол. — Вие искате да отвлечете краля? Е, добре, аз ви казвам, че ще го получите само мъртъв!
Господин Дьо Шоазьол направи на свой ред една крачка към Друе с вдигната сабя. Но комендантът на Националната гвардия беше там.
— Ако направите още една крачка — каза той на господин Дьо Шоазьол, — ще ви убия!
При тези думи един човек се хвърли напред, без заплахите на групите да могат да го спрат.
Това беше Изидор дьо Шарни — човекът, когото дебнеше, беше точно Друе.
— Назад! Назад! — провикна се той, процепвайки тълпата с гърдите на коня си. — Този човек ми принадлежи!
И с вдигнат ловджийски нож той скочи върху Друе. Но в мига, когато щеше да го достигне, треснаха едновременно два изстрела — един пистолетен и един пушечен.
Пистолетният куршум заседна в ключицата на Изидор. Пушечният прониза гърдите му.
Двата изстрела бяха дадени толкова отблизо, че нещастникът се намери обвит във вълна от огън и облак от дим. Видяха го да вдига ръце и го чуха да шепне:
— Бедната Катрин!
После, като изпусна ловджийския нож, той падна назад върху задницата на коня си и от нея се смъкна на земята.
Кралицата нададе вик на ужас. Тя остави дофина от ръцете си и се хвърли назад, без да види един нов конник, който пристигаше с пълен ход от Дюн и се вряза, така да се каже в браздата, която току-що бе направило сред тълпата преминаването на бедния Изидор.
След кралицата влезе и кралят, като затвори прозореца.
Вече не само няколко гласа викаха: „Да живее нацията!“. Викаше цялата тълпа и с нея двайсетте хусари, последни останали верни — единствената надежда на монархията в разруха!
Кралицата се хвърли в един фотьойл, скрила лице в ръцете си, мислейки как току-що е видяла да пада за нея и в краката й Изидор дьо Шарни, както бе видяла да пада Жорж.
Но изведнъж при вратата настана голяма шумотевица, която я накара да вдигне очи.
Няма да се опитваме да предадем онова, което стана за секунда в сърцето на жената и на кралицата.
Оливие Дьо Шарни, блед и целият окървавен от последната прегръдка на брат си, стоеше прав на прага.
Колкото до краля, той изглеждаше съкрушен.
94.
Шарни
Стаята беше пълна с национални гвардейци и външни хора, които любопитството бе довело там.
Кралицата беше възпрепятствана в първия си порив да се хвърли срещу Шарни, да изтрие с кърпичката си кръвта, с която беше покрит, и да му каже някоя от онези утешителни думи, които излизат от сърцето и стигат до сърцето. Но имаше сили само да се повдигне от мястото, където беше седнала, да протегне ръце към него и да прошепне:
— Оливие!…
Той, мрачен и спокоен, направи един знак на присъстващите външни хора и с благ, но твърд глас им каза:
— Простете, господа, трябва да говоря с Техни величества.
Националните гвардейци се опитаха да отвърнат, че те са там, за да не допускат кралят да общува с външни лица. Шарни стисна бледите си устни, смръщи вежди, разтвори редингота си, под който се видяха чифт пистолети и повтори с може би по-благ от първия път глас, но в същото време още по-заплашителен: