— Господа, вече имах честта и ви казах, че трябва да говоря насаме с краля и кралицата.
И в същото време направи знак с ръка на външните хора да излязат.
При гласа и властта, която Шарни, упражнявайки над себе си, упражняваше и над останалите, господин Дьо Дамас и двамата телохранители си възвърнаха цялата енергия, напуснала ги за момент, и изблъсквайки пред себе си националните гвардейци и любопитните, опразниха стаята.
Тогава кралицата разбра от каква полза би бил подобен човек в колата на краля, ако етикетът не бе изисквал госпожа Дьо Турзел да се качи на негово място. Шарни се огледа наоколо, за да се увери, че за момента около кралицата са останали само верните й служители и като се приближи до нея, каза:
— Госпожо, ето ме. Разполагам със седемдесет хусари при вратите на града. Мисля, че мога да разчитам на тях. Какво ще ми наредите?
— О! Кажете най-напред какво ви се случи, бедни мой Шарни? — каза кралицата на немски.
Шарни направи знак на кралицата, че господин Дьо Малден е в стаята и говори немски.
— Уви! Уви! — подхвана кралицата на френски. — Като не ви видяхме, помислихме, че сте мъртъв!
— За нещастие, госпожо — отвърна Шарни с дълбока меланхолия, — аз не съм още мъртъв, но бедният ми брат Изидор е…
Той не можа да сдържи една сълза.
— Но — прошепна с тих глас — ще дойде и моят ред…
— Шарни, Шарни! Питам ви какво ви се е случило — каза кралицата — и защо изчезнахте така?
После добави полугласно и на немски:
— Оливие, много ни липсвахте и най-вече на мен!
Шарни се поклони.
— Мислех — каза той, — че брат ми би трябвало да е съобщил на Ваше Величество за причината, която временно ме отдалечи от вас.
— Да, зная. Вие преследвахте този човек, нещастника Друе, и за момент помислихме, че ви се е случила някаква беда при това преследване.
— Наистина ми се случи голямо нещастие. Въпреки всички мои усилия, не можах да го настигна навреме! Един завръщащ се пощальон му съобщи, че колата на Ваше Величество, която той мислеше, че върви по пътя за Вердюн, е поела по Варенския път. Тогава той тръгна напряко през гората Аргон. Опитах два пъти да стрелям с пистолет — пистолетите изобщо не бяха заредени! В Сен-Менеулд бях сбъркал коня и вместо да взема моя, съм взел този на господин Дандоан. Какво искате, госпожо! Съдба! Последвах го в гората, но не познавам пътищата, докато той познава и най-малката пътечка. Освен това тъмнината ставаше с всеки изминал миг все по-гъста. Преследвах го, докато можех да го виждам, както се преследва сянка. Докато можех да го чувам, го следвах по шума. Но шумът затихна, както изчезна сянката, и аз останах сам, изгубен насред гората, залутан сред мрака… О, госпожо! Аз съм мъж, вие ме познавате — в онзи момент… Не плача! Е, добре, сред онази гора, сред онази тъмнина пролях сълзи на гняв и надавах викове на ярост!
Кралицата му протегна ръка. Шарни се поклони и докосна тази тръпнеща ръка с крайчеца на устните си.
— Но никой не ми отговори — продължи Шарни. — Скитах през цялата нощ и на сутринта се озовах в село Жев по пътя от Варен за Дюн… Дали бяхте имали щастието да се изплъзнете от Друе, както той се беше изплъзнал от мен? Това беше възможно. Тогава вие щяхте да сте пресекли Варен и беше безполезно да отивам там. Бяхте ли задържани във Варен? В такъв случай аз бях сам и предаността ми щеше да ви е безполезна. Реших да продължа пътя си към Дюн. Малко преди града срещнах господин Дезлон със сто хусари. Господин Дезлон беше обезпокоен, но нямаше новини. Само че беше видял да бягат, отпуснали юздите, по посока на Стене господин Дьо Буйе и господин Дьо Режкур. Защо ли не са му казали нищо? Несъмнено не са му имали доверие. Но аз познавам господин Дезлон като добър и лоялен благородник. Досетих се, че Ваше Величество сте задържани във Варен и че господата Дьо Буйе и Дьо Режкур са предприели бягство и отиват да предупредят генерала. Казах всичко на господин Дезлон и го призовах да ме последва с хусарите си, което той веднага направи, оставяйки все пак трийсет души да охраняват моста при Мьоза. След един час бяхме във Варен — изминахме четири левги за един час. Аз исках незабавно да предприема атака и да разруша всичко, за да стигна до краля и Ваше Величество, но се натъкнахме на множество барикади. Да се опитаме да ги преминем, си беше лудост. Тогава се опитах да преговарям — дойде един пост на Националната гвардия и аз поисках разрешение да присъединя хусарите си към тези, които са в града. Такова разрешение ми беше отказано. Поисках да дойда, за да получа заповеди от краля, и понеже несъмнено се готвеха да откажат и на това мое второ искане така, както бяха отказали на първото, пришпорих коня си и прескочих едната барикада, после втората… Воден от глъчката, долетях в галоп и пристигнах на площада в момента, когато… Ваше Величество се хвърли назад, изоставяйки балкона. А сега — продължи Шарни — очаквам заповедите на Ваше Величество.