Този втори вид съществуване на Себастиен, този жив сън в неговия живот приличаше твърде много на това, което се беше случило на Андре, за да не разпознае тя своето дете.
— Бедничкото ми — каза тя, като го притисна към сърцето си, — значи напразно омразата те е отдалечавала от мен! Бог ни е събрал, не се съмнявам. Само дето аз не бях толкова щастлива и не те виждах нито насън, нито наяве. И въпреки това, когато преминах през онази зелена стая, усетих някаква тръпка. Когато чух стъпките ти след мен, усетих нещо като замайване, което премина от главата до сърцето ми. Когато ме нарече госпожо, щях да спра. Когато ме нарече мамо, щях да припадна. Когато те докоснах, те познах!
— Мамо, мамо, мамо! — повтори три пъти Себастиен, сякаш искаше по този начин да утеши Андре, която не бе чувала това сладко обръщение.
— Да, да, твоя майка! — отвърна младата жена с толкова любов, че е невъзможно да се опише.
— А сега, когато се открихме — каза детето — и след като ти си така доволна и така щастлива да ме видиш, няма да се разделим повече, нали?
Андре потрепери. Тя бе уловила настоящето, като бе затворила наполовина очите за миналото и изцяло за бъдещето.
— Бедното ми дете — промълви тя с въздишка, — как само ще те благославям, ако извършиш такова чудо!
— Остави на мен — каза Себастиен. — Ще уредя всичко.
— И как? — попита Андре.
— Не знам какви са причините, поради които сте се разделили с моя баща.
Андре пребледня.
— Но — поде Себастиен — колкото и да са сериозни тези причини, те ще загубят значение пред молбите и сълзите ми, ако трябва.
Андре поклати глава.
— Никога! Никога! — каза тя.
— Слушай — каза Себастиен, който след думите, които баща му веднъж бе изрекъл: „Дете, никога не ми говори за майка ти“, бе повярвал, че причините за раздялата бяха у нея. — Слушай, баща ми ме обожава!
Ръцете на Андре, които държаха тези на сина й, се отпуснаха. Детето не обърна внимание.
То продължи:
— Ще го подготвя да те види отново. Ще му опиша цялото щастие, което ми даде. А после някой ден ще те хвана за ръката, ще те отведа и ще му кажа: „Ето я! Виж, тате, виж колко е хубава!“
Андре отблъсна Себастиен и стана.
Детето я погледна учудено. Тя беше толкова бледа, че го изплаши.
— Никога! — повтори тя. — Никога!
И този път гласът й изразяваше нещо повече от страх и това беше заплаха.
На свой ред детето се отдръпна. Той бе открил в това женско лице чертите, които Рафаел придава на ядосаните ангели.
— И защо — попита той глухо, — защо отказваш да видиш баща ми?
При тези думи, както при сблъсъка на два облака по време на буря, падна гръм!
— Защо? — каза Андре. — Питаш ме защо? Ти наистина не знаеш нищо, бедното ми дете!
— Да — каза Себастиен твърдо.
— Добре — каза Андре, неспособна да се сдържа повече от ухапванията на отровна змия, които прояждаха сърцето й. — Защото баща ти е нещастник! Защото баща ти е подлец!
Себастиен скочи от дивана, където бе коленичил, и се изправи пред Андре.
— За баща ми ли казвате това, госпожо! — извика той — За баща ми, тоест за доктор Жилбер, за този, който ме е отгледал, комуто дължа всичко, за единствения, когото познавам? Излъгал съм се, госпожо, вие не сте моя майка!
Детето понечи да тръгне към вратата.
Андре го спря.
— Слушай — каза тя, — ти не можеш да знаеш, не можеш да разбереш, не можеш да съдиш!
— Не! Но мога да чувствам и чувствам, че повече не ви обичам!
Андре простена болезнено.
Но в същия миг някакъв шум отвън отклони вниманието й от чувството, което изпитваше, нищо че това чувство я бе завладяло цялата.
Шумът беше от входната врата, която се отваряше, и от карета, която спря пред външното стълбище.
При този шум по тялото на Андре премина такава тръпка, че тя обхвана дори и детето.
— Чакай! — му каза тя. — Чакай и мълчи!
Детето примирено се подчини.
Вратата на вестибюла се отвори и се чуха приближаващи стъпки към вратата на всекидневната.