Все пак кралицата, която познаваше графа, се досети, че в необходимия момент той ще излезе от прикритието си.
95.
Един враг в повече
Цялата тази сцена, в която господин Дьо Шоазьол заплаши със смърт човека, който говореше от името на Националното събрание, се беше разиграла, без дори самият човек да забележи, че току-що е избягнал смъртна опасност.
Впрочем човекът от Събранието изглеждаше обзет от друго чувство, имащо много по-голяма власт над сърцето му от страха. Човек не можеше да се излъже в израза на лицето му. То беше лице на ловец, който най-накрая вижда събрани и наблъскани в същата яма, където са негова плячка, лъва, лъвицата и лъвчетата, които са изяли единственото му дете.
При все това при думата „пленници“, която беше накарала господин Дьо Шоазьол да скочи, кралят се беше надигнал.
— Пленници! Пленници в името на Националното събрание! Какво искате да кажете? Не ви разбирам.
— При все това е много просто и лесно за разбиране — отговори мъжът. — Въпреки клетвата, която дадохте да не напускате Франция, вие избягахте през нощта, погазвайки думата си, предавайки нацията, предавайки народа. Така че нацията призова на оръжие, народът се вдигна и ви казва с гласа на един от последните ви поданици, който идвайки отдолу не е по-малко могъщ: „Сир, в името на народа, в името на нацията, в името на Събранието, вие сте мой пленник!“
В съседната стая отекна одобрителна глъчка, последвана от френетични викове „Браво!“.
— Госпожо, госпожо — прошепна господин Дьо Шоазьол на ухото на кралицата, — вие няма да забравите, че сте ме спрели и че без милосърдието, което проявихте към този човек, нямаше да понесете подобна обида.
— Но ние ще си отмъстим — каза съвсем тихо кралицата.
— Да — отвърна господин дьо Шоазьол. — Но ако не си отмъстим?…
Кралицата глухо и мъчително простена. Но Шарни протегна бавно ръка над рамото на господин Дьо Шоазьол и докосна кралицата по ръката. Мария-Антоанета бързо се обърна.
— Оставете този човек да говори и да действа — просъска тихо графът. — Аз съм този, който ще се заеме с него…
В това време кралят, съвсем зашеметен от новия удар, който му беше нанесен, гледаше с учудване мрачната личност, която от името на Събранието, на нацията и на народа говореше с такъв енергичен език, и към това учудване се примесваше известно любопитство, тъй като на Луи XVI му се струваше, въпреки че не можеше да си спомни, че съвсем не за пръв път вижда този човек.
— Но, в края на краищата, какво искате от мен? Говорете.
— Сир, искам нито вие, нито кралското семейство, да направите и крачка повече към чужбина.
— И, разбира се, идвате с милиони въоръжени мъже, за да се противопоставите на моето пътуване? — каза кралят, чийто глас все повече се извисяваше в спора.
— Не, сир, аз съм сам или по-скоро сме двама — адютантът на генерал Лафайет и аз, сиреч един прост селянин. Събранието прие един декрет. То разчита на нас да го изпълним и той ще бъде изпълнен.
— Дайте този декрет поне да го видя — каза кралят.
— Не е у мен, а е у другаря ми. Моят другар е изпратен от господин Дьо Лафайет и от Събранието, за да накара да бъдат изпълнени заповедите на нацията. Аз съм изпратен от господин Байи и от самия себе си, за да следя другаря си и да му пръсна мозъка, ако залитне.
Кралицата, господин Дьо Шоазьол, господин Дьо Дамас и останалите присъстващи се погледнаха с учудване. Те никога не бяха виждали народа по друг начин освен потиснат или разярен, молещ за милост или убиващ. За пръв път те го виждаха спокоен, прав, със скръстени ръце, чувстващ силата си и говорещ в името на правата си. Така че Луи XVI разбра доста бързо, че няма на какво да се надява при човек с подобна закалка и като бързаше да свърши с него, попита:
— Е, добре, къде е другарят ви?
— Тук — отвърна той, — зад мен.
И при тези думи, като направи крачка напред, той откри вратата, през чийто отвор можеше да се види един млад човек, облечен в униформата на офицер за свръзка, облегнал се на прозореца. Той също беше много объркан. Само че неговото объркване вместо това на силата, беше объркване на отчаянието. По лицето му течаха сълзи, а в ръката си държеше един документ.
Това беше господин Дьо Ромьоф, сиреч онзи млад адютант на генерал Лафайет, с когото, нашите читатели, разбира се, си спомнят, се запознахме, когато господин Луи дьо Буйе пристигна в Париж.