Както би могло да се съди от разговора му с младия роялист, господин Дьо Ромьоф беше патриот, и то искрен патриот. Но по време на диктатурата на господин Дьо Лафайет в Тюйлери, натоварен да наблюдава кралицата и да я придружава във всичките й излизания, бе успял да вложи в отношенията си с нея толкова почтителна деликатност, че кралицата многократно му бе изразявала своята признателност. Така че, когато го забеляза, тя се провикна с мъчителна изненада:
— О! Това сте вие?
После с мъчителното стенание на жена, която вижда да рухва едно могъщество, което е смятала за непобедимо, добави:
— О! Никога не бих могла да повярвам!
— Хубаво! — прошепна, усмихвайки се вторият пратеник. — Изглежда, че направих добре, като дойдох!
Господин Дьо Ромьоф мина напред с наведени очи, като вървеше бавно и държеше в ръка документа. Но, нетърпелив, кралят не даде време на младежа да му представи това решение — той направи една бърза крачка и го изтръгна от ръцете му. После, след като го прочете, каза:
— Във Франция вече няма крал.
Човекът, който придружаваше господин Дьо Ромьоф, се усмихна, като че искаше да каже: „Знам добре това.“ При тези думи на краля кралицата направи едно въпросително движение.
— Чуйте, госпожо — каза той. — Ето декрета, който Събранието се е осмелило да приеме.
И с глас, треперещ от възмущение, той прочете следните редове:
Събранието разпорежда министърът на вътрешните работи да изпрати незабавно куриери в департаментите със заповед до всички държавни служители или национални гвардейци и войски на империята да арестуват или да накарат да арестуват всяко лице, което и да е то, излизащо от кралството, както и да възпрепятстват всякакъв износ на вещи, оръжия, муниции, златни и сребърни звонкови монети, коне и коли. А в случай, че куриерите настигнат краля, някои лица от кралското семейство или онези, които биха могли да подпомогнат тяхното отвличане, гореказаните държавни служители, национални гвардейци и редовни войски са задължени да вземат всички необходими мерки, за да спрат гореказаното отвличане, да им попречат да продължат пътя си и после да дадат отчет на законодателното тяло.
Кралицата го изслуша в някакво вцепенение. Но когато кралят свърши, поклащайки глава, сякаш за да открие мисълта си, тя реагира:
— Дайте! — каза Мария-Антоанета, протягайки на свой ред ръка, за да получи съдбоносния декрет. — Не е възможно!
В това време другарят на господин Дьо Ромьоф успокои с една усмивка националните гвардейци и патриотите от Варен.
Думата „невъзможно“, произнесена от кралицата, ги беше обезпокоила, въпреки че бяха чули съдържанието на декрета от край до край.
— О! Прочетете госпожо — с горчивина каза кралят, — ако все още се съмнявате. Четете, това е написано и е подписано от председателя на Националното събрание.
— И кой човек се е осмелил да напише и да подпише подобен декрет?
— Един благородник, госпожо — отвърна кралят, — господин маркиз Дьо Боарне.
Не са ли странни нещата, които добре доказват тайнствените връзки между минало и бъдеще, като този декрет, който спираше в бягството им Луи XVI, кралицата и кралското семейство, носещ едно име, което, неизвестно до този момент, щеше по един блестящ начин да се свърже с историята от началото на XIX век?
Кралицата взе декрета и го прочете със смръщени вежди и стиснати устни.
После, на свой ред, кралят го взе от ръцете й, за да го прочете още веднъж, след което го хвърли към леглото, където спяха, безучастни към този разговор, който решаваше съдбата им, дофинът и принцесата.
Но при тази гледка кралицата, неспособна да се сдържи повече, се хвърли напред ръмжаща и като хвана документа, смачка го и го запрати далеч от леглото, провиквайки се:
— О! Ама внимавайте, господине! Не желая тази хартия да омърси децата ми!
В съседната стая се надигна силен глъч. Националните гвардейци поискаха да нахлуят в стаята, където бяха знаменитите бегълци. Адютантът на генерал Лафайет нададе вик на ужас. Другарят му нададе вик от бяс.
— А! — изръмжа последният през зъби. — Оскърбяват Събранието, оскърбяват нацията, оскърбяват народа, това е добре.
И като се обърна към хората си, вече готови за бой, които изпълваха първата стая, въоръжени с пушки, коси и саби, той извика:
— При мен, граждани!
За да проникнат в стаята, те направиха второ движение, което беше само допълнение към първото, и Бог знае какво щеше да стане при сблъсъка на тези две ярости, когато Шарни, който не беше произнесъл нито дума от началото на сцената, освен малкото думи, които ви предадохме, и който беше стоял настрани, се хвърли напред и хващайки за ръката този непознат национален гвардеец в момента, когато той поднасяше ръка към дръжката на сабята си, му каза: