И Бийо направи едно движение, за да протегне ръка към бравата и да влезе в стаята на краля. Но Шарни го спря.
Шарни имаше две причини да го спре: първата беше, че научаваше причините за тази неприязън на Бийо, което при подобно положение на нещата не беше без значение; втората — че печелеше време.
— Не! — каза той. — Разкажете ми всичко, драги Бийо. Знаете за приятелските чувства, които изпитвахме към вас, аз и бедните ми братя, и това, което казвате, ме интересува в най-висока степен.
При думите: „бедните ми братя“, Бийо се усмихна горчиво.
— Е, добре, щом е така — подхвана отново той, — ще ви разкажа всичко, господин Дьо Шарни, и съжалявам, че бедните ви братя… най-вече единият от тях… господин Изидор, не са тук, за да ме чуят.
Бийо беше произнесъл тези думи: „най-вече единият от тях, господин Изидор“, с такъв странен израз, че Шарни потисна болката, която името на многообичания му брат пробуждаше в душата му, и без да отговори нищо на Бийо, който видимо не знаеше за нещастието, постигнало най-малкия брат на Шарни, му направи знак да продължи. Бийо продължи:
— Така че, когато кралят потегли на път за Париж, аз виждах само един баща, който се завръща сред децата си. Вървях с господин Жилбер до кралската кола, правейки с тялото си прикритие за онези, които се возеха в нея, викайки с цяло гърло: „Да живее кралят!“ Това беше първото пътуване на краля и пътят пред него, зад него, под копитата на конете му, под колелата на колата му беше застлан с цветя и благословии. Когато стигнаха площада пред Кметството забелязаха, че кралят вече не носи бяла кокарда, но още не носи и трицветната. Завикаха: „Кокардата! Кокардата!“ Аз взех тази, която беше на шапката ми, и му я дадох. Той ми благодари и я сложи на своята сред бурните овации на тълпата. Бях пиян от радост да видя моята кокарда на шапката на този добър крал. И аз също виках: „Да живее кралят!“, по-силно от всички. Бях толкова възторжен поклонник на този добър крал, че останах в Париж. Беше пред жътва и на село имаше нужда от моето присъствие, но хайде де, какво значение имаше моята жътва? Бях достатъчно богат, за да си позволя да загубя една реколта и ако моето присъствие можеше да е от полза за нещо на този добър крал, на бащата на народа, на реставратора на френската свобода, както ние, другите глупаци, го наричахме по това време, разбира се, че беше по-добре да остана в Париж, отколкото да се върна в Писльо. Жътвата ми, която бях поверил на грижите на Катрин, беше почти пропаднала! Катрин, както изглежда, си е имала други занимания вместо жътвата… Да не говорим повече за това! При все това казваха, че кралят не приемал твърде искрено революцията; че вървял с нея по принуждение и насила; че не искал да носи на шапката си трицветна кокарда, а бяла. Тези, които казваха това, бяха клеветници, което беше доказано на банкетите на господа телохранителите, на които кралицата не слагала нито трицветната кокарда, нито бялата, нито националната кокарда, нито френската! Тя чисто и просто носела кокардата на своя брат Йозеф II, австрийската кокарда — черната. А! Признавам си, че този път започнах да се съмнявам. Но, както ми казваше господин Жилбер: „Бийо, не кралят прави това, а кралицата. Обаче кралицата е жена, а към жените трябва да бъдем снизходителни!“ Аз го приех толкова добре, че когато дойдоха от Париж, за да атакуват двореца, за да не стане някоя грешка, се наредих на страната на тези, които го защитаваха. Така че аз бях този, който отиде да събуди господин Дьо Лафайет, който спеше, бедният мил човек! Беше цяла благословия, че го заведох точно навреме, за да спаси краля. Ах! В този ден видях госпожа Елизабет да прегръща господин Дьо Лафайет, видях кралицата да му подава ръка за целувка, чух кралят да го нарича свой приятел и си казах: „Бога ми, изглежда, че господин Жилбер е имал право! Разбира се, че не от страх един крал, една кралица и една принцеса от кралското семейство демонстрират такива чувства и ако не споделят убежденията на този човек, колкото и голяма полза да имат от него в този момент, три подобни личности не биха паднали дотам, че да лъжат.“ Този път все още оплаквах кралицата, която беше само непредпазлива, и този беден крал, който беше само слаб. Само че ги оставих да се върнат в Париж без мен… Аз бях зает във Версай. Знаете ли с какво, господин Дьо Шарни?