Шарни въздъхна.
— Казват — продължи Бийо, — че второто пътуване не било толкова весело, колкото първото. Казват, че вместо благословии, е имало проклятия! Че вместо „Да живее!“, са викали „Смърт!“ Че вместо букети, хвърляни под копитата на конете и колелата на колата, е имало отрязани глави, забучени на пиките! Не знаех нищо за това, не бях там, бях останал във Версай. Бях оставил фермата без господар! Хайде де! Бях твърде богат, след като загубих реколтата от хиляда седемстотин осемдесет и девета година, та можех да си позволя да загубя и реколтата от хиляда седемстотин и деветдесета! Но в една хубава сутрин Питу пристигна и ми съобщи, че има опасност да загубя нещо, което един баща никога не е достатъчно богат, за да загуби — това беше дъщеря ми!
Шарни потрепери. Бийо погледна втренчено Шарни и продължи:
— Трябва да ви кажа, господин графе, че на една левга от нас, в Бурсон, има едно благородническо семейство на големи господари, едно твърде богато семейство. Това семейство се състоеше от трима братя… Когато бяха деца и отиваха от Бурсон до Виле-Котре, най-младият от тримата братя ми оказваше почти винаги честта да спре във фермата. Той казваше, че никога не е пил по-хубаво мляко от това на моите крави, че никога не е ял по-хубав хляб от хляба на стрина Бийо и от време на време добавяше — аз, глупакът, си мислех, че го прави, за да се отплати за гостоприемството ми, — от време на време добавяше, че никога не е виждал по-хубаво дете от моята дъщеря Катрин… А аз му благодарях, че е пил от млякото ми, че е ял от хляба ми и че намира дъщеря ми Катрин за хубава! Вярвах в краля, който е, както казват, половин германец по майка, значи можех да вярвам и в тях. Така че, когато по-малкият, който беше напуснал от много време областта и който се наричаше Жорж, бе убит във Версай пред вратата на кралицата в нощта на пети срещу шести октомври, изпълнявайки храбро дълга си на благородник, един Бог знае колко ме нарани ударът, който го уби! Ах, господин графе! Брат му ме видя — по-големият му брат, онзи, който не идваше у дома не защото беше твърде горд, трябва да бъда справедлив към него, а защото беше напуснал областта още по-млад от брат си Жорж — той ме видя на колене пред трупа, да проливам толкова сълзи, колкото бе пролятата му кръв! Сякаш съм още там… В дъното на един малък двор, зелен и влажен, където го бях пренесъл на ръце, за да не бъде обезобразен бедният младеж така, както бяха обезобразени неговите другари, господата Дьо Варикур и Де Ют, така че имах по дрехите си почти толкова кръв, колкото вие имате по вашите, господин графе. О! Той беше едно много очарователно дете, което виждах винаги, когато отиваше в колежа във Виле-Котре на своя малък сив кон, с кошничка в ръка… И ще бъде истина, че мислейки за него, ако мисля само за него, вярвам, че щях и досега да плача, както плачете вие, господин графе! Но мисля за другия — добави Бийо — и вече не плача.
— За другия! Какво искате да кажете?
— Почакайте — каза Бийо, — ще стигнем и дотам. Та, значи, Питу дойде в Париж и ми каза две приказки, с които ме убеди, че не жътвата ми е заплашена от опасност, а детето ми. Че ще бъде разрушено не богатството ми, а щастието ми! Така че оставих краля в Париж. Понеже той беше човек, на когото може да се вярва, според това, което ми казваше господин Жилбер, всичко щеше да върви добре и да съм, и да не съм там и аз се върнах във фермата. Най-напред помислих, че Катрин е в смъртна опасност — тя бълнуваше, имаше мозъчна треска и знам ли аз какво? Състоянието, в което я намерих, силно ме обезпокои, а още повече ме обезпокои това, че докторът забрани да влизам в стаята й, докато не оздравее. Но като не можех да влизам в стаята й — аз, бедният й отчаян баща, — помислих, че ми е разрешено да слушам на вратата й. И аз слушах! Тогава научих, че е щяла да умре, че се е разболяла от мозъчна треска, че е почти луда, в края на краищата, защото любовникът й е заминал! Аз също бях заминал преди една година и вместо да полудее от това, че баща й я напуска, тя се усмихна при заминаването ми. Нима заминаването ми не й даваше възможност да се вижда с любовника си?… Здравето на Катрин се върна, но не и радостта й! Един месец, два месеца, три месеца, шест месеца изминаха, без лъч на веселие да освети това лице, което не изпусках от очи. Една сутрин я видях усмихната и потръпнах — щом се усмихва, значи любовникът й се е върнал. Действително, на другия ден овчарят, който го видял да минава, ми съобщи, че същата сутрин е пристигнал! Не се и съмнявах, че още вечерта на същия ден ще дойде у нас или по-скоро при Катрин! Така че, когато дойде вечерта, заредих двуцевката си и застанах в засада…