— Какво ще рече това, господине — извика генералът, — защо сте напуснали поста си?
— Извинете, господин генерал — отвърна господин Дьо Рориж, — но идвам по заповед на господин Дьо Дамас.
— Е, какво, да не би господин Дьо Дамас да е във Варен с драгуните си?
— Господин Дьо Дамас е във Варен без драгуните си, с един офицер, един вахмистър и двама-трима души, господин генерал.
— А останалите?
— Останалите не пожелали да тръгнат.
— А господин Дандоан и драгуните му? — попита господин Дьо Буйе.
— Казаха, че са задържани при общината в Сен-Менеулд.
— Но поне господин Дьо Шоазьол е във Варен с неговите и вашите хусари? — извика генералът.
— Хусарите на господин Дьо Шоазьол преминаха на страната на народа и крещят: „Да живее нацията!“, а моите са пазени от Националната гвардия в казармата им.
— И вие не застанахте начело на тях, не изпозастреляхте всичките онези негодници и не се присъединихте към краля?
— Господин генерал, забравяте, че нямах такива заповеди, че господин Дьо Буйе и господин Дьо Режкур ми бяха началници и че изобщо не ми беше известно, че Негово величество трябва да премине през Варен.
— Това е вярно — казаха едновременно господата Дьо Буйе и Дьо Режкур, отдавайки дължимото на истината.
— При първия шум, който чух — продължи младши-лейтенантът, — слязох на улицата и разпитах. Научих, че една кола, в която, както казаха, били кралят и кралското семейство, била задържана преди почти четвърт час и че хората от тази кола били отведени в дома на прокурора на общината. Упътих се към дома на общинския прокурор. Имаше голяма тълпа от въоръжени хора. Биеше барабан, а камбаните звъняха обща тревога. Сред цялата тази навалица усетих как някой ме докосва по рамото, обърнах се и познах господин Дьо Дамас с наметало върху униформата: „Вие ли сте младши-лейтенантът, командващ варенските хусари?“ — каза ми той. — Да, господин полковник. — Познавате ли ме? — Вие сте граф Шарл дьо Дамас. — Е, добре, качвайте се на коня, без да губите нито секунда, и заминавайте за Дюн, за Стене… Препускайте, докато намерите господин маркиз Дьо Буйе. Кажете му, че Дандоан и неговите драгуни са пленени в Сен-Менеулд, че моите драгуни отказаха да ми се подчиняват, че има опасност хусарите на Шоазьол да преминат на страната на народа и че кралят и кралското семейство, които са арестувани в онази къща там, нямат друга надежда, освен него. При подобна заповед, господин генерал, помислих, че не бива да правя никакви възражения, а, напротив, трябва сляпо да се подчиня. Качих се на коня си, потеглих в кариер и ето ме тук.
— И господин Дьо Дамас не ви ли каза нищо друго?
— О, да, каза ми още, че ще използват всички начини да печелят време, за да можете да стигнете до Варен, господин генерал.
— Хайде — каза с въздишка господин Дьо Буйе, — виждам, че всеки е направил каквото е можал. Сега ние трябва да направим най-доброто, което можем.
После се обърна към граф Луи и каза:
— Луи, аз оставам тук. Тези господа ще разнесат заповедите, които ще издам. Най-напред отрядите от Муза и Дюн ще тръгнат веднага към Варен, преминавайки Мьоза и ще започнат атаката. Господин Дьо Рориж, занесете им тази заповед от мое име и им кажете, че ще получат подкрепления.
Младежът, на когото бе дадена тази заповед, козирува и тръгна за Дюн, за да я изпълни.
Господин Дьо Буйе продължи:
— Господин Дьо Режкур, отидете при швейцарския полк на Кастела, който е на път да се прибере в Стене. Където и да го настигнете, обяснете извънредността на положението и им предайте заповедта ми да удвоят бързината на придвижване. Вървете.
После, като видя, че младият офицер потегля в посока, противоположна на онази, в която бе тръгнал с цялата възможна за вече изтощения му кон бързина господин Дьо Рориж, той се обърна към втория си син.
— Жюл — каза той, — смени коня си в Стене и заминавай за Монмеди. Нека господин Дьо Кленжлен нареди пехотният полк от Насау, който е в Монмеди, да тръгне към Дюн, а той лично да отиде в Стене. Върви!
Младежът козирува и потегли на свой ред. Най-накрая, обръщайки се към големия си син, господин Дьо Буйе каза:
— Луи, полкът на Кралските германски войници дали е в Стене?
— Да, татко.
— Той получи ли заповед да бъде готов по изгрев слънце?
— Лично предадох заповедта от ваше име на полковника му.
— Доведи ми го, ще чакам тук, на пътя. Може би ще ми донесат още новини. Кралските германски войници сигурни ли са?
— Да, татко.
— Е, добре, техният полк ще ни е достатъчен. Ще тръгнем с него към Варен. Върви!
И граф Луи потегли на свой ред. Десет минути по-късно се върна.