— Кралските германски войници ме следват — каза той на генерала.
— Значи си ги намерил готови за поход?
— За мое най-голямо учудване, не. Командирът им трябва да не ме е разбрал добре вчера, когато му предавах вашата заповед, защото го намерих в леглото. Но той стана и ми обеща да отиде в казармите и да ускори тръгването. Понеже се страхувах да не загубите търпение, дойдох да ви съобщя причината за закъснението.
— Добре — каза генералът, — тогава значи те ще дойдат?
— Командирът им каза, че ме следва.
Почакаха десет минути, четвърт час, двайсет минути, но никой не се появяваше. Генералът нетърпеливо погледна сина си.
— Ще се върна, татко — каза синът му.
И като подкара коня си в галоп, влезе обратно в града. Времето, изглеждащо толкова много за нетърпението на господин Дьо Буйе, беше лошо използвано от командира. Едва няколко души бяха готови. Младият офицер се оплака горчиво, повтори заповедта на генерала и след като получи отново обещание от командира на полка, че след пет минути войниците му ще бъдат извън града, се върна при баща си.
На връщане той забеляза, че портата, през която беше минал вече четири пъти, се охранява от Националната гвардия. Отново изчакаха пет минути, десет минути, четвърт час. Никой не се появяваше. А при това господин Дьо Буйе разбираше, че всяка загубена минута може да струва една година от живота на пленниците.
Видяха по пътя да се задава един кабриолет, който се движеше по посока на Дюн.
Кабриолетът беше на Леонар, който, все по-уплашен, продължаваше пътя си.
Господин Дьо Буйе го спря. Но колкото повече бедният момък се отдалечаваше от Париж, толкова повече споменът за това как бе отмъкнал наметалото и шапката на брат си и за госпожа Дьо л’Ааж, която заради него не беше фризирана добре и която го очакваше, за да бъде фризирана, все по-често минаваха през ума му и предизвикваха в него такъв хаос, че господин Дьо Буйе не успя да измъкне нищо смислено.
Наистина Леонар беше потеглил от Варен преди арестуването на краля и не можеше да съобщи нищо ново на господин Дьо Буйе.
Този малък инцидент успя да накара генерала да потърпи още няколко минути. Но най-накрая, след като измина почти час, след като беше предадена заповедта на командира на Кралските германски войници, господин Дьо Буйе прикани сина си да влезе за трети път в Стене и да не се връща обратно без полка.
Граф Луи тръгна побеснял. Когато пристигна, гневът му още повече нарасна — едва петдесетина души бяха по конете!
Той пое тези петдесет човека за начало и с тях отиде да завземе портата, което му осигуряваше свободно влизане и излизане. После се върна при генерала, който все така чакаше, уверявайки го, че този път е следван от командира на полка и неговите войници.
Но си мислеше така. Едва десет минути по-късно, когато щеше да се върне в града за четвърти път, се видя челото на колоната на Кралските германски войници.
При всички други обстоятелства господин Дьо Буйе щеше да накара собствените му хора да арестуват командира им. Но в подобен момент той се боеше да не би да предизвика недоволството на войниците и командирите им. Той се задоволи да му отправи няколко упрека за забавянето. После се обърна с реч към войниците, в която им каза каква почетна мисия е определена за тях; как не само свободата, но и животът на краля и кралското семейство зависят от тях. Той обеща на офицерите почести, а на войниците възнаграждения и за начало разпредели четиристотин луи.
Речта му, получила такъв завършек, предизвика въздействието, което очакваше. Мощен вик: „Да живее кралят!“, отекна и целият полк тръгна в бърз галоп към Варен.
В Дюн се натъкнаха на отряда от трийсет души, който господин Дезлон, напускайки Дюн заедно с Шарни, беше оставил там да охранява моста на Мьоза. Взеха със себе си тези трийсет човека и продължиха пътя си. Понеже трябваше да изминат осем дълги левги през местност с много изкачвания и спускания, не вървяха с хода, който биха желали. Трябваше да стигнат, но да стигнат с войници, които са в състояние да удържат при евентуален сблъсък или да стрелят, ако се наложи. При все това усещаха, че напредват през неприятелски места — камбаните по селата вляво и вдясно от пътя биеха тревога. На няколко пъти пред себе си чуха нещо като пушечна стрелба. Но непрестанно напредваха…
При Гранж-о-Боа един конник без шапка, навел се на коня си, който сякаш поглъщаше пътя, изглеждаше като че ли още отдалеч ги вика. Ускориха хода и полкът и ездачът се приближиха. Този конник беше господин Дьо Шарни.
— При краля, господа! При краля! — викна той от най-далечното разстояние, от което можеха да го чуят, като вдигна ръка.