— При краля! Да живее кралят! — викнаха едновременно войници и офицери.
Шарни зае място в редиците им. Той изложи с няколко думи положението: кралят все още беше във Варен. Значи не всичко е загубено. Конете бяха доста изморени. Но това нямаше значение, щяха да издържат на препускането — конете се бяха натъпкали със зоб, хората се бяха нажежили до бяло от речта и луидорите на господин Дьо Буйе. Полкът препускаше като ураган с викове: „Да живее кралят!“
В Крепи срещнаха един свещеник. Този свещеник беше конституционен. Като видя цялата тази войска, препускаща към Варен, каза:
— Вървете! Вървете! За щастие ще пристигнете твърде късно.
Граф Дьо Буйе го чу и препусна към него с вдигната сабя.
— Нещастнико! — извика след него баща му. — Какво правиш?
Наистина младият граф разбра, че ще убие беззащитен човек и че този човек е духовник — което правеше престъплението двойно. Затова измъкна крака си от стремето и ритна свещеника в гърдите.
— Ще пристигнете твърде късно! — повтори свещеникът, търкулвайки се в праха.
Продължиха пътя си, проклинайки пророка на нещастието.
В това време малко по малко шумът от пушечните изстрели започваше да се чува все по-ясно. Това бяха господин Дезлон и неговите седемдесет хусари, счепкали се с горе-долу също толкова мъже от Националната гвардия. Дадоха залп по националните гвардейци, разпръснаха ги и преминаха.
Но там научиха от господин Дезлон, че към осем часа сутринта кралят е заминал от Варен.
Господин Дьо Буйе извади часовника си — беше девет часът без пет минути.
Добре! Не всяка надежда е загубена. Не можеше и да се помисли да се премине през града поради барикадите. Щяха да заобиколят Варен.
Щяха да заобиколят отляво. Отдясно беше невъзможно поради особеностите на терена.
Наляво трябваше да преминат през една река. Но господин Дьо Шарни увери, че може да се прегази.
Щяха да оставят Варен от дясната си страна и да препуснат през полето. Щяха да атакуват ескорта по пътя за Клермон, колкото и да се окажеше многоброен. Щяха да освободят краля или да умрат.
На две-трети левги по-нагоре от града се натъкнаха на реката. Шарни пръв подкара коня си, последваха го господата Дьо Буйе, офицерите се устремиха след тях, войниците следваха офицерите. Течението на реката изчезна под конете и униформите. За десет минути бродът беше преминат.
Преминаването през водата освежи и конете, и конниците. Отново препуснаха в галоп, спускайки се като ято птици към пътя за Клермон. Изведнъж Шарни, който предшестваше на двайсет крачки отряда, спря и нададе вик — беше на брега на един канал с непристъпни брегове. Той беше забравил за тази трудност, открита от него по време на топографските проучвания на местността. Каналът се простираше на няколко левги и навсякъде беше толкова труден за преминаване, колкото и там, където бяха стигнали до него. Ако не го преминеха веднага, нямаше да го преминат никога.
Шарни даде пример, като се хвърли пръв във водата. Каналът нямаше брод, но конят на графа мощно преплува до другия бряг. Само че брегът на канала представляваше стръмен и хлъзгав склон, по който железните шипове на конските подкови не можеха да се закачат.
Три или четири пъти Шарни се опита да се изкачи. Но въпреки цялото умение на ловък ездач конят му винаги, след като полагаше отчаяни, интелигентни, почти човешки усилия, за да изкачи брега, се плъзгаше назад по липса на солидна опора и дишайки мъчително, падаше обратно във водата, почти затискайки ездача си.
Шарни разбра, че онова, което не можеше да направи неговият кон, — чистокръвно и подбрано животно, водено от опитен ездач, четиристотинте коня на полка нямаше също да могат. Така че това беше още един провалил се опит. Съдбата беше по-силна. Кралят и кралицата бяха загубени и след като не беше могъл да ги спаси, му оставаше само да се погуби заедно с тях.
Шарни опита едно последно усилие, безполезно като останалите, за да се изкачи до брега. Но по средата на изкачването заби сабята си в глината чак до средата на острието.
Тази сабя остана като опорна точка безполезна за коня, но в помощ на конника.
Наистина Шарни изостави стремената и поводите. Той остави коня си да се измъкне от тези съдбовни води както може без конник. Доплува до сабята, хвана я с ръка, сви се и след няколко напразни усилия, успявайки да стъпи върху нея, се изхвърли на брега.
Тогава се обърна и видя от другата страна на канала господин Дьо Буйе и сина му да плачат от гняв и войниците, които стояха мрачни и неподвижни, разбиращи след борбата, която Шарни бе водил пред очите им, колко безполезно би било да опитват да преминат този непреодолим канал.