— Ах, господине! — каза кралицата, обръщайки се към Бийо. — Вие изглежда нямате деца, щом сте така жесток по този въпрос към една майка!
Бийо потрепери, но веднага отвърна с горчива усмивка:
— Не, госпожо, вече нямам.
После се обърна към краля.
— Няма проблем с конете. Те вече са впрегнати.
— Е, добре, тогава накарайте да докарат колата.
— Тя е пред вратата.
Кралят се приближи до прозореца и видя, че наистина колата е впрегната. Сред силната глъчка, която се вдигаше на улицата, не я бяха чули да идва. Народът забеляза краля през стъклото на прозореца. Тогава от множеството се надигна страхотен вик или по-скоро страхотна заплаха. Кралят побледня.
Господин Дьо Шоазьол се приближи до кралицата.
— Какво заповядва Нейно Величество? — каза той. — Аз и моите другари ще предпочетем да умрем, отколкото да гледаме това, което става.
— Мислите ли, че господин Дьо Шарни се е измъкнал? — попита бързо и съвсем тихо кралицата.
— О, да! — отвърна господин Дьо Шоазьол. — Сигурен съм в това.
— Е, добре, да тръгваме. Но в името на небето, повече заради вас, отколкото заради нас, не ни напускайте, вие и вашите приятели.
Кралят разбра страха, обхванал кралицата.
— Действително — каза той, — господата Дьо Шоазьол и Дьо Дамас ни придружават, а не виждам техните коне.
— Вярно е — каза господин Дьо Ромьоф, обръщайки се към Бийо, — не можем да пречим на тези господа да следват краля и кралицата.
— Тези господа — каза Бийо — ще следват краля и кралицата, ако могат. Нашите заповеди са да отведем краля и кралицата и в тях не се споменава нищо за тези господа.
— Но аз — каза кралят с повече твърдост, отколкото би могла да се очаква, — заявявам, че изобщо няма да тръгна, докато тези господа не получат конете си.
— Какво ще кажете за това? — попита Бийо, обръщайки се към хората, струпали се в стаята. — Кралят нямало да тръгне, докато тези господа не си получат конете!
Мъжете избухнаха в смях.
— Ще заповядам да ги доведат — каза господин Дьо Ромьоф.
Но господин Дьо Шоазьол направи крачка напред и прегради пътя на господин Дьо Ромьоф.
— Не напускайте Техни величества — каза му той. — Вашата мисия ви дава известна власт над народа и честта ви зависи от това косъм да не падне от главите им.
Господин Дьо Ромьоф се спря. Бийо сви рамене.
— Ами добре — каза той, — ще отида аз.
И тръгна пръв. Но на прага на вратата се обърна.
— Следвате ме, нали? — добави той, смръщвайки вежди.
— О, бъдете спокоен! — казаха мъжете с изблик на смях, който показваше, че в случай на съпротива, от тях не биваше да се очаква никаква милост.
Наистина, стигнали до такава степен на възбуда, тези мъже биха могли със сигурност да упражнят насилие срещу кралското семейство или да открият огън по всекиго, опитал се да побегне. Така че за Бийо нямаше да е трудно да ги качи отново в колата. Един от хората му беше до прозореца и наблюдаваше какво става на улицата.
— Ето ги конете — каза той. — На път!
— На път! — повториха другарите му с тон, който не оставяше място за спор.
Кралят тръгна пръв. След него потеглиха господин Дьо Шоазьол, под ръка с кралицата, следвани от господин Дьо Дамас, под ръка с госпожа Елизабет, госпожа Дьо Турзел с двете деца и около тях, образувайки групичка, остатъкът от малкия верен отряд.
Господин Дьо Ромьоф като пратеник на Националното събрание и, следователно, ползващ се с неприкосновеност, имаше за задача да проявява особена бдителност по отношение на кралското шествие. Но трябва да кажем, че господин Дьо Ромьоф самият имаше нужда някой да бди над него — беше се разнесъл слухът, че той не само изпълнява мекушаво заповедите на Събранието, но и че е подпомогнал, ако не с действие, то поне с бездействие, бягството на един от най-преданите служители на краля, който, както казваха, бил напуснал Техни величества само за да отиде и да предаде на господин Дьо Буйе заповедта да им се притече на помощ.
От това последва, че когато стигна до прага на вратата, докато народът прославяше поведението на Бийо, господин Дьо Ромьоф чу да отекват около него, придружени със заплахи, думите „аристократ“ и „предател“.
Качиха се по колите в същия ред, който бяха следвали, слизайки по стълбите. Двамата телохранители заеха местата си на капрата. Докато слизаха по стълбите, господин Дьо Валори се бе приближил до краля.
— Сир — беше казал той, — другарят ми и аз искаме милост от Ваше Величество.
— Каква, господа? — отвърна кралят, учуден, че още може да разполага с милост за раздаване.