— Сир, милостта е, че след като нямаме повече щастието да ви служим като военни, бихме искали да заемем близо до вас местата на ваши прислужници.
— На мои прислужници ли, господа? — извика кралят. — Невъзможно!
Но господин Дьо Валори се поклони.
— Сир — каза той, — в положението, в което се намира Ваше Величество, ние смятаме, че да са прислуга би било чест и за принцове по кръв. Това е още по-силен довод за бедни благородници като нас.
— Е, добре, така да бъде, господа — каза кралят със сълзи на очи. — Останете и повече никога не ни напускайте.
Така двамата младежи, превърнали в истина своите ливреи и мнимите си задължения на куриери, заеха своите места на капрата. Господин Дьо Шоазьол затвори вратичката на колата.
— Господа — каза кралят, — заповядвам да ме отведете в Монмеди. Пощальони, към Монмеди!
Но един-единствен огромен по силата си, сякаш не беше гласът на цялото население, а на обединеното население на десетина градчета, извика:
— Към Париж! Към Париж!
После, в един момент на затишие, Бийо показа с върха на сабята си пътя, по който трябваше да тръгнат:
— Пощальони, на път за Клермон!
Колата се разклати, за да изпълни заповедта.
— Всички сте свидетели, че над мен се извършва насилие — каза Луи XVI.
После нещастният крал, изчерпан от това усилие на волята, което надминаваше всичко друго, което би могъл да направи, се тръшна на седалката в дъното на колата между кралицата и госпожа Елизабет.
Колата продължи своя път.
След пет минути и преди още да е изминала и двеста метра, долетя силен вик.
Поради разположението на хората, а може би и поради характера си кралицата първа подаде глава през прозореца на вратичката. Но почти в същия миг се хвърли обратно назад в колата, закривайки очите си с ръце.
— О! Нещастие за нас! — каза тя. — Убиват господин Дьо Шоазьол!
Кралят се опита да направи някакво движение. Но кралицата и госпожа Елизабет го дръпнаха назад и го накараха да се стовари обратно на седалката между тях. Впрочем колата завиваше на ъгъла на улицата и беше невъзможно да се види какво става на двайсет крачки след нея.
Ето какво се случваше:
При портата на господин Сос господин Дьо Шоазьол и господин Дьо Дамас се бяха качили на коне. Но конят на господин Дьо Ромьоф, който впрочем беше пощенски, беше изчезнал.
Така че господин Дьо Ромьоф, господин Дьо Флориак и подофицерът Фук вървяха след колата пеш, надявайки се да намерят коне — било от останали верни на краля хусари или драгуни; било ако срещнат коне, изоставени от господарите си, които, поне в по-голямата си част, се побратимяваха с народа и пиеха за здравето на нацията.
Но не бяха направили и петнайсетина крачки, когато, яздейки покрай вратичката на колата, която придружаваха, господин Дьо Шоазьол се усети, че господата Дьо Ромьоф, Дьо Флориак и Фук са заплашени от опасността да бъдат обкръжени, разпръснати и задушени от тълпата.
Тогава той спря за момент, остави колата да отмине и като прецени, че господин Дьо Ромьоф в името на мисията, с която бе натоварен, може измежду тези четирима души, заплашени от еднаква опасност, да бъде онзи, който би оказал най-големи услуги на кралското семейство, извика на прислужника си Джеймс Брисак, намиращ се в тълпата:
— Дайте втория ми кон на господин Дьо Ромьоф!
Едва беше произнесъл тези думи и народът се разгневи, заръмжа и го наобиколи, викайки:
— Това е граф Дьо Шоазьол, това е един от онези, които искаха да отвлекат краля! Смърт на аристократа! Смърт на предателя!
Известно е с каква бързина при народните бунтове действието следва заплахата.
Изтръгнат от седлото си, господин Дьо Шоазьол беше отхвърлен назад и изчезна, погълнат от тази ужасна бездна, която наричат тълпа и от която, в онази епоха на смъртоносни страсти, никой не можеше да се измъкне, освен на парцали.
Но в същото време, когато падаше, петима души се хвърлиха към него на помощ.
Това бяха господин Дьо Дамас, господин Дьо Флориак, господин Дьо Ромьоф, подофицерът Фук и онзи същият прислужник, Джеймс Брисак, от ръцете на когото току-що бяха изтръгнали коня, който държеше, и той можеше след като ръцете му бяха свободни, да ги употреби в служба на господаря си.
Настъпи момент на ужасяваща схватка, подобна на онези битки, които народите от древността и арабите в наши дни водят около окървавените тела на техните мъртви или ранени.
Противно на всяка вероятност, за щастие господин Дьо Шоазьол не беше нито мъртъв, нито ранен, или поне за ужасните оръжия, които му бяха нанесли раните, те бяха твърде леки.
Един жандарм парира с цевта на мускетона си удар с коса, предназначен за него. Джеймс Брисак парира друг с един бастун, изтръгнат от нападател. Бастунът беше разсечен като тръстика, но ударът се отклони и не нарани никого, освен коня на господин Дьо Шоазьол.