Тогава на подофицера Фук му хрумна да извика:
— Драгуни, при мен!
Няколко войници притичаха при този вик и срамувайки се да оставят човека, който ги беше командвал, да бъде заклан, си проправиха път до него. Господин Дьо Ромьоф също се хвърли напред.
— В името на Националното събрание, чийто пълномощник съм аз, и на генерал Дьо Лафайет, от когото съм изпратен — провикна се той, — отведете тези господа в общината.
Тези две имена — на Събранието и на генерал Лафайет, се радваха тогава на най-голяма популярност. Те предизвикаха необходимото въздействие.
— Към общината! Към общината! — викнаха голямо множество гласове.
Добронамерени хора помогнаха и господин Дьо Шоазьол и неговите другари се оказаха помъкнати към кметството. Беше им необходим повече от час и половина, за да пристигнат. Всяка минута от тези час и половина означаваше заплаха или опит за убийство. Всеки отвор, оставен от техните защитници, даваше път на някое острие на сабя, на тризъбеца на някоя вила или на върха на някоя коса.
Най-накрая стигнаха до кметството. Един-единствен общински служител остана, твърде уплашен от отговорността, тежаща върху него. За да се освободи от тази отговорност, той се разпореди господата Дьо Шоазьол, Дьо Дамас и Дьо Флориак да бъдат затворени в килия и да бъдат охранявани от Националната гвардия.
Но тогава господин Дьо Ромьоф заяви, че не желае да изоставя господин Дьо Шоазьол, който бе пострадал заради него от всичко това. Тогава общинарят се разпореди господин Дьо Ромьоф да бъде заведен в килията, заедно с другите. По знак, който господин Дьо Шоазьол направи на прислужника си, който беше твърде дребна риба, за да се занимават с него, той неусетно изчезна.
Първата му грижа — да не забравяме, че Джеймс Брисак беше коняр, — беше да се заеме с конете. Той научи, че конете, почти напълно здрави и читави, са в една странноприемница, пазени от няколко часови.
Успокоен по този въпрос, той влезе в едно кафене, поиска чай, перо и мастило и написа на госпожа Дьо Шоазьол и госпожа Дьо Грамон, за да ги успокои относно съдбата на сина и племенника им, който по всяка вероятност беше в безопасност, докато е затворник.
Бедният Джеймс Брисак се изхвърляше твърде много като съобщаваше тези добри новини. Да, господин Дьо Шоазьол беше затворник. Да, господин Дьо Шоазьол беше в килия. Да, господин Дьо Шоазьол беше под охраната на градското опълчение. Но бяха забравили да поставят часови при отдушниците на килията и през тези отдушници по затворниците бяха дадени множество пушечни изстрели. Те бяха принудени да се крият по ъглите. Твърде несигурното положение продължи двайсет и четири часа, през които господин Дьо Ромьоф с възхитителна преданост отказваше да напусне своите другари.
Най-накрая, на 23 юни пристигна Националната гвардия от Вердюн, господин Дьо Ромьоф издейства затворниците да му бъдат предадени и не ги напусна, докато не получи честната дума на офицерите, че ще ги пазят, докато стигнат до затворите на висшия съд.
Колкото до бедния Изидор дьо Шарни, тялото му беше отнесено в къщата на един тъкач, където го погребаха благочестиви, но чужди ръце — в това той бе по-малко щастлив от Жорж, който поне бе получил последните грижи от братските ръце на графа и приятелските ръце на Жилбер и Бийо.
Защото тогава Бийо беше предан и почтителен приятел. Ние видяхме как приятелството, предаността и уважението бяха заменени от омраза; омраза толкова непоклатима, колкото бяха дълбоки това приятелство, тази преданост и това уважение.
99.
Пътят на скръбта
В това време кралското семейство продължаваше пътя си към Париж, вървейки по онова, което можем да наречем път на скръбта.
Уви! Луи XVI и Мария-Антоанета също имаха своята Голгота! Дали щяха да изкупят с ужасното си мъченичество греховете на монархията, както Исус Христос изкупи греховете на хората? Това е проблем, който миналото още не е разрешило, но може би отговорът му е в бъдещето.
Напредваха бавно, тъй като конете можеха да вървят само със скоростта на шествието, а това шествие — състоящо се в по-голямата си част от хора, въоръжени, както вече казахме, с вили, пушки, коси, саби, пики и бухалки, — се допълваше от безбройно количество жени и деца. Жените вдигаха над главите си децата, за да видят краля, когото отвеждаха насила в столицата му и когото вероятно не биха могли да видят, ако не беше това обстоятелство.