И сред цялото това множество, което вървеше по пътя, преливайки в равнината от двете му страни, голямата кола на краля, следвана от кабриолета на госпожа Брюние и госпожа Дьо Ньовил, приличаше на следван от лодката си загиващ кораб сред вълни, готови да го погълнат.
От време на време някое неочаквано събитие караше — нека ни бъде позволено да продължим сравнението, — тази буря да се развилнее с нова сила. Виковете, оскърбленията и заплахите се удвояваха: човешките вълни се надигаха, спадаха, надигаха се като прилив и понякога скриваха напълно в дълбините си кораба, който ги цепеше с голяма мъка с носа си, корабокрушенците, които носеше, и крехката лодка, която теглеше на буксир.
Пристигнаха в Клермон, без да видят през тези почти четири левги ужасяващият ескорт да намалява. Онези от съставящите го хора, чиито задължения ги караха да се завърнат по домовете си, бяха замествани от онези, които притичваха от околностите и които искаха на свой ред да се порадват на зрелището, на което останалите се бяха наситили.
Измежду всички затворници, които носеше подвижният затвор, двама бяха особено изложени на гнева на тълпата и бяха прицел на заплахите й. Това бяха двамата нещастни телохранители, седнали на широката капра на колата. Всеки миг — това беше един от начините да уязвят кралското семейство, което заповедта на Събранието правеше неприкосновено, — байонетите бяха насочени към гърдите им. Някоя коса, която наистина би могла да се окаже онази на смъртта, се издигаше над главите им или някое копие, което се плъзгаше като коварна змия в промеждутъците, искаше да захапе живата плът с острото си жило.
Изведнъж видяха с учудване един мъж без шапка и без оръжия, с дрехи, изцапани с кал, да разцепва тълпата и след почтителен поздрав към краля и кралицата да се хвърля към предната част на колата, където зае място на капрата между двамата телохранители.
Кралицата нададе вик, който изразяваше едновременно уплаха, радост и мъка. Тя беше разпознала Шарни.
Извика от страх, защото извършеното от него пред очите на всички беше толкова дръзко, та беше цяло чудо, че достигна до мястото си, без да е получил някаква рана. Извика от радост, защото видя, че се е изплъзнал от неизвестните опасности, които сигурно са го заплашвали по време на бягството му, опасности, толкова по-големи от истинските, защото въображението й ги рисуваше всички накуп, без да отделя особено някоя. Извика от мъка, защото разбираше, че щом вижда отново Шарни сам и в това състояние, трябва да се откаже от всякаква надежда за помощ от страна на господин Дьо Буйе.
Впрочем тълпата, учудена от дързостта на този човек, го гледаше с уважение поради същата тази негова дързост. При глъчката, която се вдигна около колата, Бийо, който вървеше на кон начело на шествието, се обърна и позна Шарни.
— А! Радвам се, че нищо не му се е случило — прошепна той. — Но горко на този, който сега опита да направи нещо подобно, защото ще плати и за двамата.
Пристигнаха в Сен-Менеулд към два часа следобед. Лишаването от сън през нощта преди заминаването, умората и вълнението от изминалата нощ се отразиха на всички и най-много на дофина. Пристигайки в Сен-Менеулд, бедното дете бе обхванато от ужасна треска.
Кралят заповяда да направят почивка.
За нещастие от всички градове, разположени по пътя, Сен-Менеулд беше може би най-силно настроен срещу това нещастно семейство, което водеха като пленено. Така че не обърнаха никакво внимание на заповедта на краля и Бийо разпореди тъкмо обратното — да впрегнат коне в колата. Подчиниха му се. Дофинът плачеше и питаше през сълзи:
— Защо не ме съблекат и не ме сложат да си легна в хубавото ми легло, след като съм болен?
Кралицата не можа да издържи на тези жалби и гордостта й се сломи. Тя вдигна малкия принц на ръце и, показвайки го целия треперещ на народа, каза:
— Ах, господа! Имайте милост към това дете, спрете!
Но конете вече бяха впрегнати в колата.
— Тръгвай! — извика Бийо.
— Тръгвай! — повтори народът.
И понеже арендаторът минаваше пред вратичката на колата, за да заеме мястото си в челото на шествието, кралицата му извика:
— Ах, господине! Повтарям ви, вие сигурно нямате дете!
— А аз на свой ред ви повтарям, госпожо — отвърна Бийо с мрачен глас и също такъв поглед, — че имах, но вече нямам!
— Постъпете както искате — каза кралицата, — вие сте по-силните. Но внимавайте, няма глас, който да призовава по-силно проклятието от слабия детски глас.
Шествието потегли отново.
Преминаването през града беше жестоко. Ентусиазмът, който събуждаше видът на Друе, на когото се дължеше залавянето на пленниците, би представлявал ужасна поука за кралете, ако за тях съществува поука. Но във виковете Луи XVI и Мария-Антоанета виждаха само сляпа ярост. У тези хора патриоти, убедени, че спасяват Франция, кралят и кралицата виждаха само бунтовници.