Кралят беше смазан. По челото на кралицата течеше пот от срам и гняв. Госпожа Елизабет, този ангел небесен на земята, се молеше тихичко, не за себе си, а за брат си, за снаха си, за племенниците си и за целия този народ. Святата жена изобщо не можеше да отдели онези, които смяташе за жертви, от тези, които смяташе за палачи, и в една и съща молитва полагаше и едните, и другите в нозете на Господа.
При влизането в Сен-Менеулд вълната, подобна на наводнение, не можеше да се влее в тясната улица. Тя се разби от двете страни на града и премина по покрайнините му. Но тъй като не спряха в Сен-Менеулд, освен за времето, необходимо за смяна на конете, на другия край на града още по-разпалено започнаха да замерят колата.
Кралят бе вярвал — и може би тъкмо тази вяра го бе подтикнала по този лош път, — че само духът на Париж е заблуден. Той разчиташе на добрата провинция. И ето че добрата провинция не само му се изплъзваше, но и се обръщаше безмилостно срещу него. Същата тази провинция бе изплашила господин Дьо Шоазьол в Пон-дьо-Сомвил, беше пленила господин Дандоан в Сен-Менеулд, беше стреляла по господин Дьо Дамас в Клермон, току-що беше убила Изидор пред очите на краля. Всичко се надигаше срещу това бягство, дори и свещеникът, когото кавалерът Дьо Буйе, бе съборил с тока на ботуша си в крайпътната канавка.
И би било много по-лошо, ако кралят можеше да види какво става по места, по села и градове, където достигаше новината, че е арестуван. В същия миг цялото население се надигаше, жените вземаха на ръце пеленачетата, майките дърпаха за ръцете онези, които можеха да вървят, мъжете се въоръжаваха — препасваха кой каквото имаше или го носеха на рамене. Пристигаха решени не да ескортират краля, а да го убият. Този крал, когото в момента на прибирането на реколтата — тъжна реколта на бедния Шампан от околностите на Шалон, толкова беден, че народът със своя изразителен език го бе нарекъл „оскубаният Шампан“, — този крал, когото в момента на прибирането на реколтата бяха тръгнали да търсят, за да стъпчат с копитата на конете си пандура опустошител и хусаря крадец. Но три ангела пазеха кралската кола — бедният малък дофин, съвсем болен и тресящ се върху коленете на майка си; принцесата, която, красива с онази блестяща красота на червенокосите, стоеше права до прозореца на вратичката и наблюдаваше всичко с учуден но твърд поглед; и най-накрая госпожа Елизабет, вече на двайсет и седем години, но която поради непорочността на тялото и сърцето си имаше над челото си ореола на най-чиста младост.
Хората от цяла Франция виждаха кралицата, превила се над детето си, и сразения крал. И гневът им си отиваше, търсейки нещо друго, върху което да се стовари. Те крещяха срещу телохранителите, обиждаха ги, наричаха ги — тези благородни и предани сърца — предателски и страхливи сърца! Освен това върху всички тези разгорещени глави, повечето без шапки, повечето разгрени от лошото вино на кръчмите, падаше горещата светлина на юнското слънце, образуваща дъга от пламък в белия прах, който цялото това огромно шествие вдигаше по дължината на пътя.
Какво би могъл да каже кралят, какви илюзии би могъл да има още, ако беше видял един човек, тръгнал от Мезиер с пушката си на рамо и изминал за три дни шейсет левги, за да убие краля, след като го настигна в Париж и го видя така жалък, така нещастен, така смирен, да поклаща глава и да се отказва от намерението си?
Какво би могъл да каже, ако бе видял един млад столар, който не се и съмняваше, че след бягството му кралят няма да бъде съден и осъден незабавно, да тръгва от Бургундия и да бърза по пътищата, за да присъства на съда и произнасянето на присъдата? По пътя един майстор столар го накара да разбере, че това ще продължи по-дълго, отколкото си мисли той, и го задържа, за да се побратими с него. Младият дърводелец наистина спря при стария майстор и се ожени за дъщеря му.
Това, което виждаше Луи XVI, може би бе по-изразително, но по-малко ужасяващо, защото вече казахме как тройният щит на невинността отблъскваше гнева от него и го насочваше към служителите му.
На излизане от Сен-Менеулд, може би на половин левга оттам, видяха да пристига през полето един стар дворянин, кавалер на ордена „Свети Луи“. Той носеше кръста на бутониерата си. За миг хората несъмнено помислиха, че този човек идва, воден от обикновено любопитство, и му направиха място. Старият дворянин се приближи до вратичката на колата с шапка в ръка и поздравявайки краля и кралицата, ги нарече „величества“. Народът, започнал да оценява къде бяха истинската сила и величие, се обиди, че дават на пленниците му звание, което дължаха на него. Той започна да ръмжи и да заплашва.