Кралят вече се беше научил да разпознава това ръмжене. Беше го чул около къщата във Варен и отгатваше значението му.
— Господине — каза той на стария кавалер на ордена „Свети Луи“, — кралицата и аз сме трогнати от този знак на преданост, който ни давате по такъв забележителен начин. Но в името на Бога, отдалечете се, защото животът ви не е в безопасност!
— Животът ми принадлежи на краля — каза старият кавалер — и последният ден от този живот ще бъде най-хубавият, ако умра за моя крал!
Неколцина чуха думите му и заръмжаха още по-силно.
— Оттеглете се, господине, оттеглете се! — извика кралят.
После се наведе навън.
— Приятели — каза той, — моля ви, направете място за господин Дьо Дампиер.
Най-близо стоящите, които чуха молбата на краля, я изпълниха и направиха място. За нещастие малко по-нататък конят и конникът се оказаха притиснати: конникът разигра коня си с юзда и шпори, но тълпата беше толкова плътна, че не владееше собственото си движение. Няколко настъпени жени закрещяха, едно изплашено дете се разплака, мъжете му показаха юмруци, а вироглавият старец им показа камшика си. Тогава заплахите се смениха с ревове. Този народен и лъвски гняв избухна. Господин Дьо Дампиер вече беше в покрайнините на тази човешка гора: той пришпори здравата коня си, конят прескочи крайпътния ров и потегли в галоп през полето. В този момент старият благородник се обърна и с шапка в ръка извика: „Да живее кралят!“ Последна почит към неговия господар, но и върховна обида към този народ.
Отекна пушечен изстрел. Той измъкна един пистолет от кобурите на седлото и отвърна с изстрел на изстрела. Тогава всички, чиито пушки бяха заредени, стреляха по този безумец.
Конят, станал на решето от куршумите, падна.
Дали човекът бе ранен или убит от този страхотен залп? Не можа да се разбере. Тълпата се спусна като лавина към мястото, където бяха паднали конят и човекът, почти на петдесетина крачки от колата на краля. После настана една от онези блъсканици, които се образуват около труповете, безредно движение, безформен хаос, бездна от викове и възгласи. Изведнъж видяха как на върха на една пика се издига глава с бели коси. Тя беше на нещастния кавалер Дьо Дампиер. Кралицата нададе вик и се хвърли към вътрешността на колата.
— Чудовища! Канибали! Убийци! — ревна Шарни.
— Млъкнете, млъкнете, господин графе — каза Бийо. — Ако не беше заради това, което се случи току-що, не отговарях повече за вас.
— Така да бъде! — каза Шарни. — Уморен съм от живота! Какво по-лошо би могло да ме стигне от онова, което стана с бедния ми брат?
— Брат ви — каза Бийо — беше виновен, а вие не сте.
Шарни направи едно движение, за да скочи от капрата, но двамата телохранители го удържаха. Двайсетина байонета се обърнаха към него.
— Приятели — каза със силния си и величествен глас Бийо, — каквото и да каже или да направи този — и той посочи Шарни, — забранявам и косъм да падне от главата му… отговарям пред жена му за него.
— Пред жена му! — прошепна кралицата потрепервайки, сякаш някой от байонетите, заплашващи Шарни, бяха насочени към сърцето й. — Пред жена му! Защо?…
Защо? Дори самият Бийо не можеше да каже. Той бе призовал името и образа на жената на Шарни, знаейки колко могъщо влияние имат над тълпите, които се състоят общо взето от бащи и съпрузи!
100.
Пътят на скръбта II
Пристигнаха късно в Шалон. Колата влезе в двора на интендантството. Бяха изпратили предварително куриери, за да подготвят квартири. Дворът беше претъпкан с национални гвардейци и любопитни. Принудиха се да бъдат отстранени зяпачите, за да може кралят да слезе от колата.
Той слезе пръв, след него кралицата, носейки дофина на ръце, после слязоха госпожа Елизабет и принцесата и накрая госпожа Дьо Турзел. В момента, когато Луи XVI стъпваше на стълбата, гръмна пушечен изстрел и един куршум изсвири край ушите на краля. Искаха да убият краля ли? Беше ли това просто произшествие?
— Хубаво! — каза кралят твърде спокоен. — Ето един некадърник, който изтърва пушката си.
После добави на по-висок глас:
— Трябва да се внимава, господа, нещастията стават лесно!
Шарни и двамата телохранители безпрепятствено следваха кралското семейство. Но с изключение на злополучния пушечен изстрел на кралицата й се струваше, че навлизат в по-спокойна атмосфера. При портата, където се беше спряло многобройното шествие от пътя, виковете също бяха спрели. Чу се дори някакъв състрадателен шепот в момента, когато кралското семейство слезе от колата. Стигайки на първия етаж, намериха една маса, сервирана възможно най-великолепно и с такава елегантност, която накара пленниците да се спогледат учудено.