Прислужниците бяха там и ги очакваха. Но Шарни поиска за себе си и двамата телохранители привилегията да прислужват. Под тази скромност, която днес може на някого да се стори странна, графът прикриваше желанието си да не напуска краля дори за миг, да остане на ръка разстояние от него и да бъде нащрек за всякакви събития.
Кралицата разбра, но дори не се обърна към него, не му благодари нито със знак на ръката, нито с поглед, нито с дума. Думите на Бийо: „Отговарям за него пред жена му!“, бучаха като буря в дъното на сърцето на Мария-Антоанета.
Шарни, когото тя мислеше да отвлече от Франция; Шарни, когото мислеше да отведе в чужбина заедно със себе си; Шарни се връщаше заедно с нея в Париж! Шарни щеше да види Андре!
От своя страна, той не знаеше какво става в сърцето на кралицата. Не можеше да отгатне, че тя би могла да чуе онези думи. Впрочем душата му започваше да храни някакви надежди.
Както вече казахме, Шарни беше изпратен предварително да проучи пътя и той беше изпълнил съвестно даденото му поръчение. Той знаеше какъв беше духът на най-малкото село. Обаче в Шалон, стар град без търговия и населен с буржоа, рентиери и благородници, мненията бяха роялистки.
От това следваше, че едва августейшите сътрапезници седнаха на масата, техният домакин, интендантът на департамента излезе напред и се поклони на кралицата, която, като не очакваше нищо добро, го гледаше учудено.
— Госпожо — каза той, — това са девойки от Шалон, които молят за благоволението да предложат цветя на Ваше Величество.
Съвсем учудена, кралицата се обърна към госпожа Елизабет, а после към краля.
— Цветя ли? — каза тя.
— Госпожо — продължи интендантът, — ако моментът е зле избран или искането твърде дръзко, ще заповядам на девойките да не се качват изобщо.
— О, не! Не, господине, напротив! — провикна се кралицата. — Девойки! Цветя! О! Оставете ги да дойдат!
Интендантът се оттегли и миг по-късно дванайсет млади момичета от четиринайсет до седемнайсет години, най-хубавите, които можеха да се намерят в града, се появиха в преддверието и спряха на прага на вратата.
— О! Влезте, влезте, деца мои! — извика кралицата, протягайки им ръце.
Едната от девойките, натоварена не само от своите другарки, не само от техните родители, но и от целия град, беше заучила една красива реч, която се готвеше да повтори. Но при този вик на кралицата, при тези разтворени ръце, при това вълнение на кралското семейство бедното дете не можа да намери друго освен сълзи и тези думи, които, излезли от дълбините на сърцето й, изразяваха накратко общото мнение.
— О, Ваше Величество! Какво нещастие!
Кралицата взе букета и прегърна момичето. През това време Шарни се беше навел над ухото на краля.
— Сир — каза той съвсем тихо, — може би ще можем да извлечем някаква полза от този град. Може би още не всичко е загубено. Ако Ваше Величество ми разреши да се оттегля за един час, ще сляза долу и после ще докладвам за всичко, което бих чул, видял и може би дори направил!
— Вървете, господине — каза кралят, — но бъдете предпазлив. Ако стане някое нещастие, никога няма да мога да се утеша! Уви! Две смърти са твърде много за едно семейство!
— Сир — отвърна Шарни, — животът ми принадлежи на краля, както и този на двамата ми братя!
И излезе. Но на излизане избърса една сълза. Беше необходимо присъствието на цялото кралско семейство, за да накара този човек с твърдо, но нежно сърце, да се преструва на стоик. Останал насаме със себе си, той бе сломен от мъката си.
— Бедният Изидор! — прошепна той.
И притисна ръка до гърдите си, за да види дали продължават да са в джоба на дрехата му онези документи, които господин Дьо Шоазьол му бе донесъл, намерени при трупа на брат му, и които той си беше обещал да прочете в първия миг на спокойствие със същото почтително чувство, каквото би вложил и в прочитането на едно завещание.
След девойките, които принцесата прегърна като сестри, се представиха техните родители. Почти всичките бяха, както казахме, достойни буржоа или стари благородници. Те пристъпиха боязливо и помолиха за благоволението да поздравят своите нещастни владетели. Кралят стана, когато те влизаха, а кралицата им каза с най-сладкия си глас:
— Влезте!
В Шалон ли бяха? Или във Версай? Бяха ли преживели предишните няколко часа, когато пленниците видяха да колят пред очите им нещастния господин Дьо Дампиер?