След половин час Шарни влезе отново. Кралицата го беше видяла на излизане, видя го и на влизане. Но би било невъзможно и за най-наблюдателното око да прочете нещо от последиците, които имаше върху душата му това влизане и излизане.
— Е, какво? — попита кралят, навеждайки се към Шарни.
— Ами какво, сир — отвърна графът, — всичко върви от добре по-добре, Националната гвардия предлага утре да отведе Ваше Величество обратно в Монмеди.
— Тогава вие сте решили нещо? — каза кралят.
— Да, сир, заедно с главните началници. Утре, преди да потегли, кралят ще поиска да чуе литургията. Не могат да откажат на това искане на Ваше Величество — това е празникът Тяло Господне, Колата ще чака краля при вратите на църквата. Като излезе, кралят се качва в колата, гръмват викове: „Да живее!“, и сред тези викове кралят дава заповед да се обърне колата и да се тръгне за Монмеди.
— Това е добре — каза Луи XVI, — благодаря, господин Дьо Шарни. Ако до утре нищо не се промени, ще направим, както казвате вие… Само че идете да си починете, вие и вашите другари още повече от нас би трябвало да изпитвате нужда от това.
Както можеше да се отгатне, приемът на девойки, добри буржоа и храбри благородници не продължи до много късно през нощта. Кралят и семейството му се оттеглиха към девет часа. Когато се прибираха в апартамента си, един часовой, когото видяха да стои на поста си, припомни на краля и кралицата, че все още са пленници. При все това този часовой отдаде почест.
По движението, с което се отдаде почест на кралското величие, макар и пленено, кралят разпозна, че това е стар войник.
— Къде сте служили, приятелю? — попита той постовия.
— Във френската гвардия, сир — отвърна запитаният.
— Тогава — рече сухо кралят — не съм учуден да ви видя тук.
Луи XVI не можеше да забрави, че от 13 юли 1789 година френските гвардейци преминаха на страната на народа.
Кралят и кралицата се прибраха в апартамента. Часови имаше дори пред вратата на спалнята. Час по-късно, когато го смениха от поста, часовоят поиска да говори с началника на ескорта. Този началник беше Бийо.
Той вечеряше на улицата заедно с хората, надошли от околните села, и се опитваше да ги накара да останат и на другия ден. Но по-голямата част от тях бяха видели, каквото искаха да видят, сиреч краля, и повече от половината държаха да празнуват празника на Тяло Господне по селата си. Тези добри селяни му отговаряха:
— Ако не се приберем у дома, кой ще чества утре празника на добрия Бог и ще окачи знамената пред къщите ни?
Часовоят го намери посред това му занимание. Двамата поговориха тихо и твърде оживено. После Бийо изпрати да търсят Друе.
Същият полугласен, оживен и изпълнен с жестове разговор се поднови. Като последица от този разговор Бийо и Друе отидоха при станционния надзирател на пощата, който беше приятел на последния.
Станционният надзирател нареди да оседлаят два коня и десет минути по-късно Бийо препускаше по пътя за Реймс, а Друе по пътя за Витри-льо-Франсоа.
Денят настъпи. Бяха останали едва шестстотин души от ескорта от предишната вечер, най-настървените или най-уморените. Те бяха изкарали нощта на улицата върху бали от слама, които им бяха донесли. Надигайки се при първите лъчи на утрото, те видяха дузина униформени мъже, които влизаха в интендантството и които след миг излязоха тичешком.
В Шалон беше четвърт от ротата гвардейци на Вилроа. Дузина от тези господа все още се намираха в града. Те идваха да получат заповеди от Шарни.
Шарни им беше казал да се преоблекат в униформите си и да бъдат на коне пред вратите на църквата в момента, когато кралят излиза. Те отиваха да се приготвят за тази маневра.
Както бяхме казали, някои от селяните, които предишната вечер бяха съпровождали краля, не си бяха отишли вечерта, тъй като бяха уморени. Но на сутринта вече пресмятаха левгите до дома — тези бяха на десет левги, онези бяха на петнайсет левги от дома. Стотина или двеста си тръгнаха въпреки настояванията на техните другари. По този начин верните хора намаляха на четиристотин-четиристотин и петдесет най-много.
Можеше обаче да се разчита поне на равен брой национални гвардейци, предани на краля, без да се броят кралските гвардейци и офицерите, които щяха да бъдат набрани в нещо като свещен батальон, готов да даде пример и да се изложи на всякаква опасност.
Освен това, както ни е известно, градът беше известен с аристокрацията си.
Още от шест часа сутринта най-преданите на кралската кауза жители на града бяха на крак и чакаха в двора на интендантството. Шарни и гвардейците бяха сред тях и също чакаха.